— Имаме по-малко от пет часа — каза Нула Седем, вперил поглед в Четири. — Какво имаш предвид?
— Очевидното. Ако останем тук, всички ще бъдем екзекутирани… Това, което възнамерявам да ви кажа, може да ви ядоса, но предполагам, че можем да служим по-добре на нашата кауза, ако останем живи. Особено ако нашата смърт се дължи на некадърността на други; ние все още можем да направим много… имам възрастен чичо, който живее край Буенос Айрес, на седем мили южно от Рио де ла Плата. Той е един от многото избягали от Третия Райх, семейството му все още вярва в святостта на онази Германия. Имаме паспорти; можем да отидем там, а семейството му ще ни предостави убежище.
— По-добре е от екзекуция — каза Седем.
— От екзекуция без съд — тържествено добави блицкригерът до масата.
— Но ще можем ли да изчезнем след пет часа? — попита счетоводителят.
— Ще можем, ако изтръгнем телефонните кабели и се махнем — отговори Четири. — Ще вземем всичко необходимо, ще изгорим или унищожим останалото и ще изчезнем оттук. Чакат ни дълъг ден и дълга нощ. Да побързаме! Накъсайте на парчета досиетата и всички останали документи, хвърлете ги в металните кошчета и ги запалете.
— Бих казал, че отдавна чакам този момент — облекчено въздъхна Нула Седем.
Верните последователи бяха намерили удобна вратичка в свещения си договор и след като първото кошче пламна, счетоводителят отвори прозореца, за да излезе навън димът.
Нокс Талбът, директорът на ЦРУ, отвори входната врата пред Уесли Сорънсън. Беше привечер, вирджинското слънце залязваше над полята в имението на Талбът.
— Добре дошъл в скромния ми дом, Уес.
— Много е скромен наистина — каза началникът на Консулски Операции, след като влезе. — Да не си собственик на половината щат?
— На една съвсем малка част от него. Останалото е за белите хора.
— Много е красиво, наистина, Нокс.
— Няма да споря — съгласи се Талбът и го поведе през екстравагантно мебелираната всекидневна към голяма остъклена веранда. — Ако искаш и ако имаш време, мога да ти покажа хамбара и конюшните. Имам три дъщери, които бяха влюбени в конете, докато не разбраха за съществуването на момчетата.
— Проклет да бъда! — възкликна Сорънсън и седна. — Аз имам две и те направиха абсолютно същото!
— Изоставиха ли те, след като си намериха съпрузи?
— Идват от време на време на гости.
— Но са те оставили да се занимаваш с конете.
— Така е, приятелю. За мой късмет жена ми обожава конете.
— Моята — не. Тя често казва, че е израснала на Сто четирийсет и пета улица в Харлем и това не я е подготвило за живот в имение с конюшни. Но ми разреши да ги запазя, защото децата ги обичат — понякога идват… Искаш ли да ти сипя едно питие?
— Не, благодаря. Кардиологът ми позволява три унции дневно, а аз вече изпих четири. После ще се прибера у дома и като седнем с жена ми, ще станат шест.
— Тогава хайде на работа — Талбът посегна към плетеното кошче за списания и извади оттам папка за документи с черен кант. — Първо за компютрите АА-Нула — каза той. — Нямаше нищо, абсолютно нищо, за което да се хвана. Не поставям под въпрос Хари Латъм и неговия източник, но ако това е истина, то тя е скрита толкова надълбоко, че ще ни трябва археолог, който да я изкопае.
— Истина е, Нокс.
— Не се съмнявам, затова ще продължавам с търсенето, но междувременно смених целия екип — под предлог, че следвам новата политика на въртене на персонала. Обясних им, че разширявам висшия персонал.
— И как го приеха?
— Не много добре, но нямаше възражения. Предишният екип се наблюдава под микроскоп.
— Естествено — каза Сорънсън. — А нещо за онзи Крьогер, Герхард Крьогер?
— Много интересно — Талбът прелисти няколко страници в папката. — Ще започна с това, че очевидно е бил някакъв гений в областта на мозъчната хирургия — не само в премахването на деликатни тумори, но и в елиминиране на „подкожното налягане“, което може да излекува умствено болните.
— „Бил“? — попита Уесли Сорънсън. — Какво искаш да кажеш с това „бил“?
— Изчезнал е. На четирийсет и тригодишна възраст подал оставка под предлог, че е изтощен и психически неспособен да оперира. Оженил се за една медицинска сестра на име Грета Фриш, а последното, което са чули за тях — последната следа — е, че са емигрирали в Швеция.
— Какво казват шведските власти?
— Това е най-интересното. Имат данни, че е влязъл в Швеция през Гьотеборг преди четири години — уж на екскурзия. Данните от хотела сочат, че двамата с жена му са останали там два дни и след това са отпътували. Следата свършва дотук.
— Завърнал се е — каза директорът на Консулски Операции. — Предполагам, че всъщност изобщо не се е оттеглял. Намерил си е друга кауза, която за него е по-висша от тази да лекува болните.
— Каква, по дяволите, би могла да бъде тя, Уес?
— Не знам. Може би кара здравите да се разболяват. Просто не знам.
Дру Латъм отвори очи, събуден от уличния шум, който се чуваше по-силно заради счупения прозорец на спалнята. Витковски и неговата охрана от морски пехотинци тайно бяха отвели заловените нацисти на летището и се наложи някой да остане в спалнята на полковника. Счупеният прозорец можеше да се окаже много примамлив. Дру бавно се довлече до другата страна на леглото и се изправи на крака, като внимаваше да не настъпи някое стъкло. Грабна ризата и панталона си от стола, облече се и тръгна към вратата. Когато я отвори, видя Витковски и Де Врийс, които седяха на масата във всекидневната и пиеха кафе.
— Откога сте станали? — попита ги Дру, макар че това всъщност не го интересуваше.
— Оставихме те да спиш, скъпи.
— Пак станах „скъпи“. Искрено се надявам, че нямаш предвид това, че наистина съм ти скъп.
— Това е израз на учтивост, Дру — каза Карин. — Снощи… тази сутрин се справи чудесно.
— Полковникът със сигурност се справи по-добре.
— Разбира се, млади човече, но погледни първо себе си, по дяволите. Ти беше хладнокръвен пред лицето на врага.
— Ще ми повярвате ли, господин супермен, че съм го правил и преди? Не се гордея с това — то е само начин да оцелееш.
— Ела — стана Де Врийс. — Ще ти направя кафе. Хайде, седни — продължи тя на път за кухнята. — На третия стол.
— На бас се хващам, че не би ми предложила своя — каза Латъм и залитайки прекоси стаята. — Какво стана, Стенли? — попита той, след като седна.
— Всичко стана, както го искахме, млади човече. В пет сутринта натоварих боклуците на самолета за Вашингтон. Никой освен Сорънсън не знае това.
Телефонът в апартамента иззвъня. Полковникът стана, бързо прекоси стаята и вдигна слушалката.
— Да?
Изчака шест секунди и затвори.
— Беше Сорънсън — обясни той. — Мобилизирали са един взвод морски пехотинци, които пазят терена и покривите. Нещо да имаш да ми кажеш, господин разузнавач?
— Да — отговори Латъм. — Да проверим ли обущаря и увеселителния парк?
