— Имената, по дяволите!
— Имам само шест…
— Къде са другите?
— Неизвестните трима също са наематели, използвали са посредници от Швейцария, които не биха разкрили нищо. Това е обичайната практика сред много от богаташите, които искат да избягнат облагането на доходи, идващи отвън.
— Тогава ми кажи шестте имена.
— Максимилиан фон Льовенщайн е собственик на най-голямото…
— Баща му, генералът, е бил екзекутиран от СС при атентата във Волфсшанце — опита за убийство на Хитлер. Следващият?
— Алберт Рихтер, някогашен плейбой, превърнал се в сериозен политик.
— Все още е дилетант, притежава имение в Монако. Семейството му имаше намерение да се откаже от него, ако не промени поведението си. Сериозна информация. Следващият?
— Гюнтер Ягер, лютеранският свещеник.
— Не знам кой е, поне нищо не ми идва наум. Следващият?
— Монсеньор Хайнрих Палу, епископ.
— Стар католик от дясното крило, който прикрива наклонностите си под престорени набожни лигавщини. Следващият?
— Фридрих фон Шнел — третият от богаташите, които идентифицирахме. Имението му е повече от…
— Хитър е — прекъсна го Моро, — и е твърд, що се отнася до съюзяването. Прусак от XIX век в костюм на Армани. Следващият?
— Ансел Шмит, много открит човек; електронен инженер, спечелил милиони с износ на високотехнологични изделия; напада правителството както му падне.
— Мошеник — местил се от една фирма в друга, крадял технологии и когато обрал всички, създал собствена компания.
— Това е всичко, което знам, Клод. Едва ли струва колкото живота ми.
— Кои са швейцарските агенции за недвижими имоти?
— Имат връзка с компания за недвижими имоти тук, в Бон. Човек изпраща емисар със сто хиляди германски марки като знак за сериозни намерения и те ги изпращат в банка в Цюрих заедно с досие на бъдещия наемател. Ако върнат парите, сделката не се е осъществила. Ако не ги върнат — някой заминава за Цюрих.
— А телефонните и другите сметки? Предполагам, че си попрегледал сметките на нашите трима неизвестни.
— Във всички случаи ги изпращат на личните им управители, двама — в Щутгарт, един — в Мюнхен; всичко е закодирано, не фигурират имена.
— Бундестагът със сигурност притежава списък с адреси.
— Адресите на частните резиденции се пазят в най-строга тайна, както и във всички други правителства. Мога да се опитам да направя нещо, но сигурно е опасно, могат да ме хванат. Честно казано, не мога да понасям болка. Не понасям дори мисълта за нея.
— Значи нямаш точните адреси?
— Боя се, че тук е слабото ми място. Мога да опиша къщите от разстояние, като се гледа от реката, но номерата им са свалени, вратите — затворени, има патрули с кучета-пазачи и отвътре, и отвън. Разбира се, пощенски кутии няма.
— Значи е един от тези тримата — тихо каза Моро.
— Какво за този един? — попита човекът от Бон.
— Той е водачът на „малкия кръг“… Изпрати хора да обиколят тези къщи и им нареди да идентифицират колите, които влизат и излизат през порталите. След това ги сравни с тези в Бундестага.
— Скъпи ми Клод, може би не се изразих достатъчно ясно. Именията се охраняват от патрули — и отвътре, и отвън, а в земите около тях са монтирани дузина камери. Ако успея да наема подобни хора — което не е много вероятно — и ги заловят, следата веднага ще ги отведе към мен; а както вече споменах, твоят покорен слуга не би могъл да понесе дори мисълта за болка.
— Често се чудя как си стигнал до мястото, което заемаш.
— Живеех добре, имах необходимите средства, за да се наредя до силните на деня, но което е по- важно — не можеха да ме хванат. Този отговор задоволява ли те?
— Бог да ти е на помощ, ако някога те хванат.
— Не, Клод. На теб да ти е на помощ.
— Няма да се занимавам с това.
— С кое, с парите ми ли?
— Когато моите пристигнат, и ти ще получиш своите.
— За кого работиш всъщност, стари приятелю?
— За всички и за никого, но най-вече за себе си.
Моро затвори телефона и погледна направените от него бележки. Отбеляза три имена: Алберт Рихтер, Фридрих фон Шнел и Ансел Шмит. По всяка вероятност един от тях беше търсеният от него лидер. Моро забеляза, че трета линия света. Скрамблерът още беше включен. Той вдигна слушалката и набра номер в Женева.
— L’Universite de Geneve108 — каза телефонистката на четиристотин мили далеч от него.
— Професор Андре Беноа, ако обичате.
— Ало — обади се гласът на известен учен, професор по политически науки в университета.
— Обажда се вашият довереник от Париж. Може ли да поговорим?
— Момент само — мълчанието трая осем секунди. — Сега може — отново се обади професор Беноа. — Няма съмнение, че се обаждате заради проблемите, които имате в Париж. Мога да ви кажа само, че нищо не знам. Никой нищо не знае! Можете ли да ни обясните?
— Не разбирам за какво говорите.
— Къде бяхте?
— В Монте Карло, с актьора и жена му. Върнах се тази сутрин.
— Значи не сте чул? — учудено попита човекът в Женева.
— За нападението над американеца Латъм и последвалото убийство в крайпътен ресторант, което — без съмнение — е дело на вашето психопатно „К-подразделение“ тук в града? Глупава постъпка.
— Не! Нула Едно-Париж е изчезнал, а рано тази сутрин полицията е докладвала за нападение на улица „Диан“…
— В апартамента на Витковски? — прекъсна го Моро. — Не съм получил такава информация.
— И те не знаят онова, което знам аз. Цялото К-подразделение е изчезнало.
— Нямам понятие къде са ги изпратили…
— Никой никъде не ги е изпращал. Изчезнали са!
— Не знам какво да кажа.
— Нищо не казвайте, заемете се с това и разберете какво се е случило? — заповядаха от Женева.
— Боя се, че имам по-лоши новини за вас от Бон — бавно изрече шефът на „Дьозием“.
— Какви биха могли да бъдат?
— Моите агенти в Германия ми съобщиха имена на хора, които се срещат всеки вторник вечер в имения край Рейн.
— О, Боже! Какви са тези имена?
Клод Моро ги продиктува бавно, едно по едно.
— Предайте им много да внимават — каза той. — В момента от разузнаването ги наблюдават под микроскоп.
— Като изключим репутацията на някои от тях, нито един не познавам! — възкликна женевският професор. — Нямах понятие…
— Няма защо да имате понятие, господин професор. Вие се подчинявате на заповеди, както и аз.
