— Говорихме за това. Не е най-подходящият начин на действие, но е единственият, който ти остава. Свържи се с Моро от „Дьозием“. Той знае всичко, което става в кръговете на френското разузнаване.
— Как да се свържа с него?
— Знаеш ли как изглежда?
— Да, виждал съм го на снимка.
— Трябва да се видите навън. Никакви телефони, никакви бележки, просто се срещнете на улицата или в някое кафене — на място, където никой не би ви заподозрял. Кажи нещо кратко, не повече от едно-две изречения, така че само той да те чуе. Важно е да използваш думата „братство“.
— И после?
— Може да не ти обърне внимание, но дори да постъпи така, ще ти каже къде да се срещнеш с него. Ще ти предложи някое посещавано място, вероятно пълно с хора, и късен час.
— Преди ми казвахте да се отнасям подозрително към него.
— Взели сме го предвид, но разполагаме с контраатака, в случай че той не се окаже такъв симпатизант, за какъвто се представя. Внесли сме над двайсет милиона франка в швейцарската му сметка и това е писмено документирано. Ако тези документи се подхвърлят анонимно на френското правителство, да не говорим за пресата, той ще бъде унищожен и изпратен в затвора за няколко години. Не може да докаже обратното. Използвай това, ако се наложи.
— Веднага тръгвам към „Дьозием“ — каза Крьогер. — Може би утре ще се срещнем с Хари Латъм.
17.
Клод Моро седеше в офиса си в бюро „Дьозием“ и изучаваше дешифрираното съобщение от неговия човек в Бон.
„Вчерашния ден сесията на Бундестага посвети изцяло на проблемите на възраждащия се нацизъм в цяла Германия и на обединяващите се партии, единни в становищата си. Вътрешни източници обаче, някои от които често вечерят с лидерите на лявата и дясната фракция, докладваха, че и сред двете все повече се шири войнствен цинизъм. Либералите не вярват на думите на консерваторите, а малък кръг от консерватори изглежда започват да си намигат, когато излязат да говорят собствените им оратори. Ръководителите на индустрията са обезпокоени, разбира се; страхуват се, че нацисткото движение ще затвори за тях пазарите в чужбина, но нямат желание да поддържат социалистически ориентираните леви и не знаят на кого да вярват. Парите им се разпиляват из цял Бон без определена посока.“
Моро се облегна на стола си, като обмисляше фразата, привлякла вниманието му. Тя не просто го бе привлякла; бе го възпламенила. „Малък кръг от консерватори изглежда започват да си намигат, когато излязат да говорят собствените им оратори.“ Кои точно бяха те? Кои бяха техните имена? И защо неговият човек в Бон не беше ги посочил?
Той вдигна слушалката на телефона и каза на секретарката си:
— Искам да се включи скрамблерът и да се избегне всякакво пресичане на линии.
— Ще го изпълним, господине. Ще чуете петсекунден шум на трета линия, както обикновено — обади се женски глас от външния офис.
— Благодаря, Моник, и тъй като жена ми ме чака да отида след няколко минути на обяд в „Ескарго“, тя непременно ще се обади, ако ме няма. Моля ви, кажете й, че малко ще се забавя.
— Няма проблем, господине. С Режин сме близки приятелки.
— Разбира се. Кроите заговори против мен. Включете скрамблера, моля.
Глухото бръмчене на трета линия свърши и Моро набра номера на своя човек в Бон.
— Здравейте — каза той на немски.
— Ihr Mann in Frankreich107?
— Говори — намеси се човекът от Бон. — Абсолютно чисто е, подключих се към посолството на Саудитска Арабия.
— Какво?
— Използвам линиите, не апаратите им. Помисли за парите, които спестявам на Франция. Трябва да ми дадат премия.
— Ти си мошеник.
— Защо иначе ще ми плащаш, Париж?
— Прочетох комюникето, което си изпратил. Някои неща не са ми ясни.
— Кои например?
— Например кой влиза в „малкия кръг от консерватори, които започват да си намигат, когато излязат да говорят собствените им оратори“. Не съобщаваш имена, няма и намек за това какви са пристрастията им.
— Естествено. Това не е ли част от една много лична уговорка? Наистина ли искаш цялото бюро „Дьозием“ да разполага с тази информация? Ако е така, вашата швейцарска банка трябва да бъде твърде щедра към въпросния мошеник.
— Престани! — тросна се Моро. — Ти вършиш своята работа, аз — моята, и не е необходимо всеки от нас да знае какво прави другият. Разбрахме ли се?
— Мисля, че да. Ти какво искаш да знаеш?
— Кои са лидерите на малкия кръг, за който говориш? Или кой стои зад тях?
— Повечето не са нищо друго освен опортюнисти с посредствени способности, които искат да се хванат за опашката на някого, който би могъл да върне доброто старо време. Другите са хора, които маршируват под звуците на барабаните от миналото, защото сега няма такива…
— Кои са водачите им? — попита Мора. — Кои са те?
— Ще ти струва скъпо, Клод.
— На теб ще ти струва по-скъпо, ако не ми ги продиктуваш веднага. Може да ти струва и пари, и нещо повече.
— Вярвам ти. Суров човек си ти, Моро.
— Но винаги съм справедлив — възрази шефът на „Дьозием“. — Плащаме ти добре. Няма да ми се налага дори да излизам от този офис, само ще издам следната заповед: „Тайно предайте избраната свръхсекретна информация на нашите приятели в Бон“. Освобождаването ти вероятно ще изпревари документите.
— А ако ти съобщя това, което знам?
— Тогава нашата прекрасна дружба ще продължи.
— Не е много, Клод.
— Надявам се, че тези думи не са прелюдия към решението ти да не ми казваш нищо.
— Разбира се, че не са. Не съм глупав.
— В думите ти има здрав смисъл. Така че дай ми тази твоя оскъдна информация, свързана с въпросния „малък кръг“.
— Моите информатори ми съобщиха, че всеки вторник вечер в дома на някого от тях на Рейн се провежда събрание — обикновено в голяма къща или имение. Всеки от тях притежава кейове и тези, които се събират, пристигат с лодки — никога с автомобили.
— Следите на една лодка се идентифицират по-трудно, отколкото следи от гуми — прекъсна го Моро — или номер на автомобил.
— Разбирам. Тези събрания са тайни, както и самоличността на присъстващите.
— Домовете обаче не се пазят в тайна, нали? Това не е ли хрумвало досега на твоите информатори?
— В момента проучвам собствениците, имай ми малко доверие.
— Нямам търпение. Кажи ми имената на собствениците, ако обичаш.
— Объркана работа, Клод. Трима от тях са видни аристократи, чиито семейства са се противопоставяли на Хитлер, за което са си платили; трима или четирима са от новобогаташите, които се борят да запазят придобивките си от евентуална национализация; двама са духовници — единият е стар католически свещеник, другият — лютерански, който според обета си не се излага много на показ. Фигурира в списъка като жител на най-малката къща край реката.
