съм бил звезда в „Рейнджърс“, представяш ли си? Какво разбират тия тук? Бях втора ръка, но изпълвах фланелата.
— Аз никога не съм я изпълвал толкова.
— Не. Ти беше, както писаха в онзи вестник в Торонто, „само жили и скорост“. По дяволите, бих искал да го бяха написали за мен.
— Това също е минало, Бен, но пак ще ти повторя: забрави, че си ме видял! Извънредно важно е да запомниш това.
— Разбрах, приятел.
Мъжът на име Луис се оригна и два пъти хлъцна.
— Бени — твърдо каза Латъм, — да не си започнал пак да се наливаш?
— Не — отговори международният търговски представител от „бързото хранене“, като отново се оригна и хлъцна. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш, момче? Тук е Париж!
— После ще си поговорим, момче — каза Латъм и затвори. Веднага след това телефонът звънна.
— Да?
— Аз съм — каза Карин де Врийс. — Всичко добре ли мина?
— Не, по дяволите, един много стар приятел ме разпозна.
— Кой?
— Бивш хокеист от Канада.
— Има ли проблем?
— Не мисля, но е пияница.
— Значи има. Как се казва?
— Бен. Бенджамин Луис. Стая триста и трийсет.
— Ще се справим с него… Как си, скъпи?
— Искам да си до мен.
— Взех решение.
— Боже мили, какво решение си взела? Искам да го чуя, може ли?
— Надявам се, че искаш. Наистина те обичам, Дру, и както ти се изрази — беше много прав — не е само заради леглото.
— Толкова те обичам, че не мога да намеря думи, за да ти го кажа… Не мога да повярвам, че изрекох това! Никога не съм вярвал, че ще ми се наложи…
— Нито пък аз. Надявам се, че не грешим.
— Това, което изпитваме, не може да бъде грешка. През последните няколко дни преживяхме повече неща, отколкото мнозина — през целия си живот. Издържахме теста, госпожа.
— Европейското в мен ме кара да смятам това за неубедително, но знам какво чувстваш, защото аз чувствам същото. Жадувам за теб, наистина!
— Тогава сложи русата перука и ела в хотела.
— Не тази вечер, скъпи. Полковникът ще изправи и двама ни пред военен съд. Може би утре!
След час — тъй като в Ню Йорк бе едва обед — от Вашингтон се обадиха по телефона на президента на Международната асоциация за търговия с храни и услуги. Трийсет минути по-късно един от представителите на Асоциацията — бивша звезда от „Ню Йорк Рейнджърс“, който понастоящем се намираше в Париж — бе изпратен в Осло, Норвегия, за да проучи новите възможности в бизнеса. Имаше едно-единствено малко затруднение. Същият този търговски представител лежеше мъртвопиян на леглото си. Наложи се двама от помощниците на портиера да го вдигнат, за да говори по телефона, да му помогнат с опаковането на багажа и да го качат в такси за летище „Орли“.
За съжаление, тъй като всичко стана толкова набързо, Бенджамин Луис се нареди на погрешна опашка, изпусна самолета и си купи билет за Хелзинки, защото не можеше да си припомни думата „Осло“, а работодателят му бе споменал името на скандинавски град. Той никога не бе ходил в Хелзинки. Такава е съдбата на онези, които се забъркват в разузнавателни операции от широк мащаб.
По средата на полета Бени изведнъж си спомни за Осло и попита стюардесата дали не би могъл да слезе и да се качи на друг самолет. Стюардесата — очарователна руса финландка — му изказа съжалението си и обясни, че идеята му не е сполучлива. Затова Бени я покани на късна вечеря в Хелзинки. Тя любезно му отказа.
Уесли Сорънсън излезе от главната квартира на Консулски Операции и отпътува към затвора във Феърфакс, Вирджиния, където държаха двамата нацистки терористи. След като колата влезе през портала и пое по дългата извита в дъга алея, която водеше към внушителния вход — някога това бе имение на аржентински дипломат — директорът на Консулски Операции се опита да си припомни всички уловки, които навремето използваше при разпит. Първата, разбира се, беше: „Хей, момчета, бих предпочел да ви видя живи, отколкото мъртви, но не аз вземам решенията, сигурно разбирате. Тук номерата ви не минават; имаме подземна стая със звукоизолирани стени, доста изпоцапани от предишните екзекуции…“ и така нататък. Такива стени, разбира се, нямаше, както нямаше и подобна стая. Най-упоритите затворници бяха отвеждани долу в облицован с черно асансьор, където ги очакваше смърт. Онези, които избираха да минат тези петдесет фута, получаваха инжекция с производно на скополамина и когато възкръснеха, бяха толкова благодарни, че бяха готови да сътрудничат до оглупяване.
Просторната килия за двама не приличаше на обикновените затворнически килии. Беше дълга двайсет фута, дванайсет фута широка; вътре имаше две легла с нормални размери, мивка, преградена със стена тоалетна, малък хладилник и телевизор. Приличаше по-скоро на хотелска стая на умерена цена, отколкото на добрите стари килии от „Алкатрас“ или „Атика“. Онова, за което затворниците не знаеха, но вероятно подозираха, бяха вградените в стените скрити камери, които покриваха всеки фут от пространството.
— Може ли да вляза, господа? — попита Сорънсън пред вратата на килията. — Или може би трябва да говоря на немски, за да ме разбирате по-добре?
— И двамата говорим добре английски, майн хер — вяло отвърна Две-Париж. — Ние сме пленници, какво очаквате да ви кажем? „Не, не влизайте“?
— Приемам го като разрешение. Благодаря.
— Охраната и оръжието да останат отвън — каза не толкова любезният Пет-Париж.
— Такъв е редът, това не е личната ми охрана.
Патрулът от ЦРУ пусна Сорънсън в килията, застана до отсрещната стена и извади пистолета си от кобура.
— Мисля, че трябва да поговорим сериозно, господа.
— Какво толкова имаме да си кажем? — попита Две-Париж.
— Предполагам, че най-важният въпрос е дали ще останете живи или ще умрете — отговори директорът на Консулски Операции. — Разбирате ли, не аз вземам решенията. Долу, на двайсет фута под земята, има една стая…
Сорънсън описа килията за екзекуции. Пет-Париж се разстрои. Две го прие по-хладнокръвно и продължи да се взира в директора с напрегната усмивка.
— Смятате ли, че сме достатъчно предани на каузата, за да ви дадем повод да ни убиете? — попита той. — Освен ако не сте го решили предварително.
— В тази страна се гледа много сериозно на отнемането на живот. Подобни неща никога не се решават предварително и не се приемат с лека ръка.
— Наистина ли? — продължи Две-Париж. — Тогава защо вие сте единствената страна в цивилизования свят, без да броим някои арабски държави, Китай и части от бившия Съветски Съюз, където смъртното наказание все още не е отменено?
— Такава е волята на народа — в някои щати, разбира се. Както и да е, вашият случай не е национален въпрос. Вие сте международни убийци.
