— Надеждата дава крила, както бе казал един чудесен ваш писател, не е ли така?
— Не вярвам в това, но вие като че ли сте доста начетен младеж.
— Живял съм в различни страни и — надявам се — съм научил нещо от тяхната култура.
— Споменахте нещо за преданост — каза Сорънсън. — Попитахте ме дали смятам, че сте достатъчно предани на каузата си, за да имам повод да ви екзекутирам.
— Казах само „да ни убиете“ — поправи го Нула Две. — Екзекуцията изисква законно обвинение.
— За получаването му във вашия случай има повече от необходимите доказателства. Имам предвид трите покушения и последвалото ги убийство на офицера Латъм, например.
— Това е война! — извика Пет-Париж. — Едни войници убиват други!
— Не съм чул някой да е обявил война, нито да е отправил всеобщ национален призив „на оръжие“. Ето защо това е едно най-обикновено убийство… Както и да е, всичко звучи прекалено академично, а това не е моята област. Аз само предавам информацията. Решенията се вземат от моите началници.
— Каква информация? — попита Две.
— Какво можете да ни предложите срещу живота си?
— Ако имаме информация, откъде би трябвало да започнем?
— Кои са вашите колеги в Бон?
— Не можем да кажем това — честно казано, не ни е известно… Но нека се върна малко назад, майн хер. Ние сме елитна група и живеем необикновен живот — мечтата на всички младежи, обучени единствено да се подчиняват на заповеди. Тези заповеди ни се предават чрез кодове, които постоянно се променят…
И Две-Париж разказа за техния начин на живот, както го бе разказал на Нула Пет в самолета за Вашингтон.
— Ние сме отряди за бързо реагиране — щурмоваци, ако предпочитате. Поддържаме контакти с подразделенията в другите страни. Никога не използваме имена. „Нула“ означава Париж — аз съм Нула Две-Париж. САЩ са обозначени с „три“ преди личния код.
— Как осъществявате връзка?
— Бон периодично ни изпраща секретни телефонни номера. Пак се използват само кодове, няма имена.
— Какво можете да ми кажете във връзка с нашата страна, което би ме убедило да апелирам за благосклонност към вас?
— Боже мой, откъде искате да започнем?
— Откъдето вие решите.
— Много добре, да започнем от вицепрезидента на Съединените щати.
— Какво?
— Предан ни е до мозъка на костите. След това — говорителят на президента — от германско потекло, разбира се — възрастен господин, заклеймил отказа от военна служба по убеждения по време на Втората световна война. Разбира се, има и много други, но това дали ще ви съобщим имената и постовете им зависи от вашето мнение по повод екзекуцията ни.
— Лъжете.
— Щом смятате така, застреляйте ни.
— Вие сте измет!
— И вие — в нашите очи! — изкрещя Пет-Париж. — Но времето е на наша страна, не на ваша. Рано или късно светът ще се пробуди и ще прозре, че ние сме правите. Оскотелите чернилки са извършителите на повечето престъпления; арабите съставляват най-голямата терористична организация, а евреите манипулират света, лъжат и покваряват всичко, до което се докоснат: за тях — всичко, за другите — нищо!
— Да не обръщаме внимание на избухливия ми другар. Искате ли информация от нас, или не? — попита Нула Две. — Харесвах привилегирования си живот в Париж, но тъй като вече съм се лишил от него, защо да не карам докрай?
— Можете ли да представите доказателство за скандалните обвинения, които отправихте?
— Можем само да повторим това, което са ни казали. Но моля ви, запомнете, че ние сме елитът на Братството.
— Die Bruderschaft116 — с отвращение каза директорът на Консулски Операции.
— Точно така. Това име ще стане известно в цял свят и ще предизвиква уважение.
— Това няма да стане, защото аз имам какво да кажа по този въпрос.
— Имате ли, майн хер? Вие сте само едно малко болтче в машината, както и аз. Честно казано, цялата тази ситуация е много досадна. Нека историята следва неизбежния си ход; тя не зависи от хора като вас и мен. Освен това бих предпочел да живея, отколкото да умра.
— Ще поговоря с началниците си — студено каза Уесли Сорънсън, отиде до вратата и даде знак на охраната.
Когато излязоха през външната врата, Две-Париж взе едно листче и като го прикри с ръка, написа на немски: „Не може да си позволи да ни екзекутира“.
— Господин посланик — каза Моро. Двамата с Хайнрих Крайц седяха сами в неговия офис в германското посолство. — Надявам се, че разговорът ни не се записва, това не е от полза за никого от нас.
— Не, не се записва — отговори възрастният посланик. Дребната му фигура, бледото набръчкано лице с крехки очила в стоманени рамки му придаваха вид по-скоро на леко пийнал гном, отколкото на виден европейски учен.
— Събрах информацията, за която ме помолихте…
— Знаете, че молбата ми е строго секретна, нали? — прекъсна го шефът на бюро „Дьозием“, който седеше пред бюрото му.
— Разбира се, давам ви честната си дума… Досието започва с някои данни за детството и семейството на Герхард Крьогер, годините в университета и медицинския му стаж до постъпването му на работа в болницата и предполагаемата му оставка в Нюрнберг. Това е забележително досие, разказващо за триумфа на един забележителен човек. И като се изключи внезапното му оттегляне от лекарското поприще, няма нищо, което да намеква за неблагонадеждност, а да не говорим за симпатия към неонацисткото движение. Извадих копие за вас, разбира се.
Крайц се наведе напред и сложи пред Моро запечатан хартиен плик. Последният го пое, впечатлен от дебелината и тежестта му.
— Отделете ми малко време, ако разполагате с такова, сър.
— Няма нищо по-важно от съвместните ни разследвания. Слушам ви.
— Подробно ли разгледахте всичко това?
— Като докторска теза, която трябваше да приема или отхвърля. Съвсем подробно.
— Кои са родителите му?
— Зигмунд и Елзи Крьогер. Току-що споменахте първото нещо, което отхвърля всяка възможност за връзка с неонацизма. Зигмунд Крьогер е регистриран официално като дезертирал от Луфтвафе през последните месеци на войната.
— Както и хиляди други.
— От Вермахта — да, но не и от Луфтвафе, а и малко са висшите офицери-дезертьори. Крьогер-старши е бил майор, многократно награждаван — лично Гьоринг го е награждавал. И нашите, и вашите военни досиета посочват, че ако войната бе продължила и Крьогер беше заловен, той щеше да бъде изправен пред военния трибунал и разстрелян. От Третия Райх.
— Какво е станало с него след войната?
— Историята е обичайна. Летял с „Месершмита“ си и скочил с парашут зад фронтовата линия на съюзниците, като оставил самолета си да падне в равнината и да експлодира. Британските войски не позволили на селяните, надошли от близките села, да го убият, и Крьогер получил статут на
