— Излязох да подишам малко въздух, нещо против ли имате?
— Можете да бъдете сигурен, че имаме нещо против, но вече е много късно. Следят ви.
— Какво?
— Имаме снимката му. Не сме сигурни, но смятаме, че е Рейнълдс, Алън Рейнълдс от службата за свръзка. Наблюдаваме го с бинокли, но светлината е доста слаба, а той е с шапка и с вдигната яка и ревери.
— Как ме е забелязал, по дяволите? Аз съм с униформа, а проклетата ми коса е руса!
— Човек винаги може да си намери униформа, а русата коса не е от голямо значение, когато е тъмно и човек си е сложил офицерската шапка… Продължавайте да вървите и да се смеете, докато приберете телефона в джоба си. След това завийте надясно в следващата малка пресечка. Проучили сме района, ще излезем и ще ви последваме.
— Заловете го, за Бога, спрете го! Щом ме е открил, най-вероятно наблюдава и дома на госпожа Де Врийс!
— Тя не влиза в нашите задължения, но както и да е. Вие сте нашето задължение, господине.
— Тя е моето задължение, господин морски пехотинец!
— Смейте се силно и приберете телефона.
— Щом настоявате!…
Дру започна да се прави на глупак сред многолюдната „Рю дьо Гастийон“ — започна да се смее, прибра телефона в джоба си и след няколко ярда зави в първата тясна уличка. Но вместо да продължава да върви, той тичешком се втурна към най-близкия вход от дясната страна на улицата и бързо се скри зад каменния ъгъл. Самата пресечка — малко по-широка от двойна алея — беше от долнопробните парижки улици, където се случваха ужасни неща и наемите бяха ниски. Единствената светлина идваше от уличните лампи в двата й края. Останалата част от улицата тънеше в мрак. Латъм свали офицерската си шапка и предпазливо надникна иззад ъгъла. Един човек вървеше бавно по тясната уличка и държеше пистолет в ръката си. Това накара Дру тихо да изругае. Не се беше сетил да вземе оръжие — как да се сети, по дяволите, като под стегнатата униформа нямаше къде да се пъхне подобно нещо!
Тъй като не забеляза никого, човекът с пистолета се затича към лампата в другия край на улицата. В мига, в който мъжът мина край него, Дру го спъна с крак, удари го в слабините, после рязко се втурна напред и го блъсна в отсрещната стена. Ръката на Латъм стисна оръжието, което предателят бе изпуснал поради загуба на равновесие.
— Ах ти, кучи сине! — изрева Дру и удари Рейнълдс в стената така, сякаш правеше „бодичек“ на някой противник на леда. — Откъде се взе, какво знаеш за мен? За какво ви е притрябвал брат ми?
— Ти не си Хари! — изхълца нацистът. — Подозирах го, но те не ме послушаха!
— Аз те слушам, копеле! — каза Латъм и опря пистолета в челото на предателя. — Говори!
— Няма за какво да говорим, Латъм, те получиха доклада ми. За теб и онази Де Врийс, и за капана, който заложихте.
Внезапно Рейнълдс посегна с дясната ръка към яката си и захапа издутината под него.
— Ein Volk, Ein Reich, Ein Fuhrer119! — изкрещя Алън Рейнълдс и престана да диша.
Отрядът от морски пехотинци нахлу в тясната тъмна уличка с пистолети в ръце.
— Добре ли сте? — извика сержантът.
— Не, не съм добре! — отвърна Дру побеснял. — Как този кучи син е издържал проверката? Как е минал през всички психиатри и следователи… Този човек е бил неонацист не само заради парите или другите почести; той е бил фанатик, психично болен. Докато гълташе цианкалия, крещеше нацистки лозунги! Как не са го забелязали досега!
— Тук не мога да споря с вас — каза сержантът. — Обадихме се по радиото на полковник Витковски и му казахме, че сме го забелязали или поне предполагаме, че е той. Полковникът каза да направим каквото трябва, да го простреляме в краката и ръцете, но да му го доведем жив.
— Дори и Корпусът да ви се беше притекъл на помощ, пак щеше да ви бъде трудно, сержант.
— Ще откараме тялото в посолството, но първо ще ви върнем в „Интерконтинентал“.
— Ще си удължите пътя с няколко пресечки, ако решите да ме откарате. Пеша ще стигна по-бързо.
— Полковникът ще ни убие, ако ви позволим да направите това.
— А ако не ми позволите, аз ще ви убия. Не съм длъжен да отговарям пред Витковски, но ако това ви накара да се почувствате по-добре, ще се обадя първо на него.
Щом се върна в апартамента си, Латъм вдигна слушалката и се обади на полковника.
— Аз съм — каза той.
— Следващия път, когато кажеш на моите хора, че ще правиш каквото си искаш, защото не си длъжен да отговаряш пред мен, ще те лиша от охрана и ще се постарая да те настаня колкото може по-близо до някой отряд от убийци.
— Вярвам ти.
— Може да бъдеш сигурен! — потвърди ядосаният полковник.
— Имах причини за това, Стенли.
— Какви, по дяволите?
— Да започнем от Карин. Рейнълдс е изпратил на неонацистите доклад, в който се съобщава, че аз не съм Хари, а брат му, и че Карин участва в капана.
— Точно така е, по дяволите. Каза ли ти за какъв капан става дума?
— Не довърши заради цианкалия…
— Да, разбрах за това от сержанта, както и за високото ти мнение относно мерките ни за сигурност.
— Мисля, че ги нарекох „глупости“, но те не са точно това… Изведете Карин от апартамента й, Стенли. Щом Рейнълдс ме е открил, сигурно знае и за „Рю Мадлен“. Изведи я оттам!
— Имаш ли някакви предложения?
— Доведи я тук, в „Интерконтинентал“, с руса перука и всичко останало.
— Това като че ли е най-глупавото нещо, което можеше да кажеш. Ако Рейнълдс те е открил в хотела, на кого може да е казал, а на него кой му е казал?
— Нещо липсва.
— Със сигурност. В посолството трябва да има друг Алън Рейнълдс, друга „къртица“, която заема доста високо положение в йерархията. Ще те преместя в „Нормандия“ под предлог, че полковник Уебстър е изпратен обратно във Вашингтон.
— Полковник Уебстър е бесен! Но поне ще мога да измия тази руса боя от косата си и да се отърва от униформата, нали?
— Не позна — каза Витковски. — Ще трябва да останеш в този си вид още известно време. Не можеш да възвърнеш името си, а имаш чудесно удостоверение за самоличност, в което пише, че си Уебстър. Вече си разкрит, но ако го задържиш, ще можем да открием втората „къртица“. Кръгът се затяга; ще наблюдаваме малкото хора, които знаят — а те са извънредно малко. Може би само морските пехотинци, Рейнълдс и онзи любител на плодови сокове, търговецът Луис, който вероятно обикаля от врата на врата някъде из тундрата.
— Ако Рейнълдс е съобщил на когото трябва, ще се наложи да ми вземеш мярка за ковчег!
— Няма да се наложи. Имаш охрана, полковник. Между другото, Карин каза ли ти, че Уесли Сорънсън се опитва да се свърже с теб? Не сме му дали номера на телефона в хотела, а и той не го поиска, но трябва да му се обадиш.
— Той е следващият в списъка на обажданията. Обади ми се, когато пристигна в „Нормандия“, и изкарай Карин от апартамента.
Дру затвори телефона и погледна часовника си. Минаваше полунощ; следователно във Вашингтон минаваше седем. Вдигна слушалката и набра кода на Щатите.
— Да? — обади се гласът на Сорънсън.
— Антикварят от Париж.
— Благодаря ти, Боже! Извинявай, нямаше как да се измъкна, но това е друга история — друг проблем, ако не и катастрофа.
