военнопленник.
— Не е ли бил репатриран, след като се е предал?
— Какво да ви кажа, неясна история. Бил син на фабрикант, за когото работели стотици хора. В крайна сметка той е дезертьор, а не предан последовател на Фюрера. И едва ли собственият му син би станал такъв.
— Да, разбирам. А жена му, майката на Герхард?
— Солидна домакиня от висшите слоеве на „средната класа“, която вероятно е изпитвала отвращение към войната. Във всеки случай, никога не е фигурирала в списъците на членове на Националсоциалистическата партия и няма сведения да е присъствала на многобройните й събрания.
— Значи няма пронацистко възпитание.
— Тъкмо това се опитвах да ви кажа.
— А в университета, където Крьогер е учил медицина, дали не е имало някакви студентски организации, враждебно настроени срещу демократичното управление в Германия и заклеймяването на Третия Райх, които биха могли да впечатлят младеж като него?
— Не открих данни за нито едно. Професорите — и неговите преподаватели, и останалите — го определят като потаен човек, талантлив учен, образован лекар — просто забележителен. Постиженията му в областта на хирургията са били изключителни, поради което е започнал да оперира много по-рано от обичайно.
— Каква е специализацията му?
— Мозъчна хирургия. Казват, че имал „златни ръце с пръсти от живак“ — това са точните думи на знаменития Ханс Траупман, друг талант в тази област.
— Кой?
— Траупман, Ханс Траупман, шеф на отделението по мозъчна хирургия в Нюрнберг.
— Приятели ли са?
— Освен по професионална линия няма данни за някакво по-близко приятелство.
— И все пак много високо е оценил своя подчинен.
— Не всички хирурзи са пестеливи на похвали, Моро.
— Предполагам, че е така. Има ли някакви мнения, или заключения по въпроса защо Крьогер се е оттеглил от лекарската практика и е емигрирал в Швеция?
— Освен личните му емоционални подбуди — никакви. Повече от двайсет години Крьогер е извършвал изключително деликатни операции, които могат да съсипят нервите на човек. По негова лична преценка се е преуморил, „пръстите от живак“ са започнали да треперят и той не е пожелал да рискува живота на бъдещите си пациенти — постъпка, достойна за възхищение.
— Нещо не ми е ясно — каза Моро. — Някой знае ли къде се намира сега?
— Както ще видите, носят се само слухове. Някои от бившите му колеги, на които се е обаждал преди четири години, твърдят, че е започнал работа като интернист под шведско име някъде на север от Гьотеборг.
— Кои са тези бивши колеги?
— Имената им фигурират в доклада. Можете сам да ги откриете, ако пожелаете.
— Ще го направя.
— А сега, мосю Моро — започна германският посланик, като отпусна дребното си костеливо тяло в креслото, — мисля, че е време да ми изясните някои неща. Когато разговаряхме по секретната линия, както настояхте, вие намекнахте, че хирург на име Герхард Крьогер е вероятен симпатизант на нацисткото движение, но не изтъкнахте никакви доказателства. В същото време най-дръзко ми заявихте, че ако моето правителство в лицето на тази канцелария откаже да удовлетвори молбата ви да получите пълното досие на Крьогер, ще се оплачете в „Ке д’Орсе“, че умишлено укриваме самоличността на член на новото нацистко ядро, притежаващ големи пълномощия. Сега отново не ми съобщавате доказателства, а след като тази папка попадне при вас, има голяма вероятност животът на един невинен лекар, практикуващ някъде в Швеция, да бъде поставен под заплаха, защото аз не се съмнявам, че ще го откриете. Ето ви информацията, мосю Моро. Сега вие ми обяснете, поне само за успокоение на собствената ми съвест, защото, както вече казах, вие със сигурност ще го откриете.
— Вече го открихме, господин посланик. Той е в Париж, на по-малко от двайсет пресечки оттук. Има за цел да открие Хари Латъм и да го убие. Но защо той — лекарят-хирург — иска това? На този въпрос трябва да намерим отговор.
Моро излезе на улицата и тръгна право към колата на бюро „Дьозием“. Качи се, направи знак на шофьора да тръгва, след това вдигна телефонната слушалка и набра вътрешен номер в посолството.
— Жак?
— Да, Клод?
— Искам да проследиш незабелязано лекар на име Траупман, Ханс Траупман, хирург в Нюрнберг.
Вечерта се стори прекалено дълга на изнервения Дру Латъм. Хотелският апартамент бе станал негов персонален затвор. Дори въздухът, пречистен от климатичната инсталация, бе започнал да го потиска. Той отвори прозореца, но веднага го затвори: парижката нощ бе влажна и климатичната инсталация бе за предпочитане. Твърде дълго се бе спотайвал като беглец. Трябваше да излезе навън — както вчера следобед, когато отиде до апартамента си на „Рю дю Бак“, придружен от охраната си. Отне му не повече от час, беше на улицата броени минути, но тези минути бяха кратко бягство от задушаващите го ограничени, затворени пространства на антинеонацистката „Мезон Руж“, дома на Витковски, дори апартамента на Карин — не, апартаментът на Карин правеше изключение…
Но сега, сега отново искаше да се почувства свободен човек поне за малко; искаше да се разходи по улиците сред хората — толкова беше просто! Беше говорил с Карин преди два часа, когато тя бе все още в посолството, и се съгласи, че в интерес на абсолютната тайна не бива да й се обажда на „Рю Мадлен“. Разбира се, последното нещо, което искаше, бе да превърне и нея в беглец. Тя му беше предала извънредно съобщение от Вашингтон. Дру трябваше да се свърже с Уесли Сорънсън по личния му телефон — да звъни, докато Сорънсън не вдигне слушалката. Ако не се свържеше до шест часа вашингтонско време, трябваше да потърси Сорънсън у дома, независимо от това колко е часът.
Бе направил няколко опита — знаеше, че този телефон не се подслушва — преди още в Париж да е станало единайсет, а във Вашингтон — шест часа. След това се обади в дома на Уес. Госпожа Сорънсън вдигна телефона и като истинска съпруга на ченге каза следното:
— Съпругът ми очаква да се обади нашият антиквар от Париж. Ако това сте вие, господин Сорънсън е зает до към седем часа местно време. Ако не е твърде неудобно за вас, потърсете го след това, защото не знаем номера на домашния ви телефон. Много е нетърпелив да чуе какво стана с гоблена, който харесахме миналия месец.
— Не е продаден, мадам — отговори Дру. — Ще му се обадя малко след полунощ парижко време, седем по вашето. Това е най-малкото, което бих могъл да направя за клиенти като вас.
Дру слезе с асансьора във фоайето, мина край портиера — чувстваше се глупаво, когато хората докосваха шапките си за поздрав и се обръщаха към него с „mon colonel“117 и „Monsieur le Colonel Webster“118. Накрая мина през въртящата се врата и излезе на „Рю дьо Гастийон“. Боже, колко хубаво беше човек да излезе навън, далеч от стените на своя затвор! Зави надясно, за да се отдалечи от уличните лампи, и продължи по тротоара, вдишвайки дълбоко въздуха, със сигурна, почти военна крачка. Когато осъзна това, се разсмя.
И в този момент телефонът в джоба на мундира му иззвъня — дълъг, настоятелен звън. Това така го стресна, че той започна да опипва джоба си, забравяйки за копчетата — просто искаше проклетият телефон да замлъкне. Накрая го измъкна, натисна бутона и долепи телефона до ухото си.
— Да, какво има?
— Обажда се отряд от морската пехота „W“. Значи сте били вие, господине! Какво правите извън хотела?
