неонацисти избягаха, докато ние си спасявахме кожите…
— Огънят не винаги успява да подпали чергата, нали? — прекъсна го Дру.
— Започваш да схващаш. Ако А е равно на Б, а Б е равно на В, ловя се на бас, че А е равно на В. Това правило не е толкова лошо, та да го забравяме.
— Сега говориш като Хари.
— Благодаря за комплимента. Приготви се.
Латъм бързо събра багажа си — беше лесно, защото почти не бе го разопаковал; беше извадил само цивилния панталон и пуловера си, а по-миналия ден — и униформата на аташе от посолството. След това седна и зачака. Между стените на неговия затвор минутите течаха бавно. Изведнъж телефонът иззвъня; в очакване да се обади Витковски, той вдигна слушалката:
— Да. Какво има сега?
— Как какво? Аз съм Карин, скъпи.
— Боже, къде си?
— Обещах да не ти казвам…
— Що за глупости?
— Не, Дру, това е предпазна мярка. Полковникът каза, че ще те мести — моля те, не ми казвай къде!
— Започва да става абсурдно.
— Сякаш не познаваш нашия враг. Искам само да бъдеш внимателен, много внимателен.
— Чу ли за тази вечер?
— За Рейнълдс? Да, Витковски ми каза. Затова ти се обаждам. Не мога да се свържа с полковника, линията е блокирана, което означава, че той поддържа непрекъсната връзка с посолството, но преди няколко минути ми хрумна нещо. Искам да го споделя с някого.
— Какво именно?
— Алън Рейнълдс често слизаше в „Документи и разследвания“ по един или друг повод; обикновено идваше да прави справки по нашите карти за транспорта.
— Никой ли не сметна това за странно?
— Честно казано, не. По-лесно е, отколкото да звъниш до офисите на различните авиолинии или жп бюра, или още по-лошо — да си купуваш пътни карти със ситни надписи на френски. Нашите са с четливи надписи на английски.
— Но на теб ти се стори странно, нали?
— Едва след като полковникът ми разказа за тази вечер, но по-рано — не, наистина. Много от нашите служители в края на седмицата пътуват из Франция, Швейцария, Италия и Испания. Особено онези, които нямат възможност да се движат свободно в Париж. Не, Дру, има още нещо — и тъкмо то беше странното.
— Какво беше това?
— На два пъти, когато трябваше да отида до „Транспорт“, видях Рейнълдс да излиза от последния коридор преди входа към отдела. Вероятно съм си помислила нещо от рода на: „О, той има приятел в някой от офисите и се уговаря за обяд или вечеря“ — нещо подобно.
— А сега какво мислиш?
— Възможно е да греша. В „Документи и разследване“ работим с поверителни материали, но в последния коридор от вратата се работи само със строго секретна информация.
— Що за ред е това? — попита Латъм. — От първия към последния коридор информацията става все по-секретна, така ли?
— Не е точно така — отвърна Карин. — Просто офисите се различават. Когато някой има работа със строго секретен материал, той се премества в последния коридор — там са инсталирани най-добрите компютри, а съобщителната мрежа осигурява мигновен контакт с всяка точка на света. Откакто работя тук, съм ходила там три пъти.
— Колко офиса има в последния коридор?
— По шест от двете страни.
— Къде точно си видяла Рейнълдс?
— Излизаше от лявата. Спомням си, че погледнах наляво.
— И двата пъти ли излизаше оттам?
— Да.
— В кои дни, на кои дати беше това?
— Не знам, за Бога. Беше преди няколко седмици, може би преди месец или два.
— Опитай се да си припомниш, Карин!
— Ако можех да си спомня, щях да ти ги кажа, Дру. Тогава просто не мислех, че е важно.
— Важно е.
— Защо?
— Защото твоят инстинкт не те лъже. Витковски каза, че в посолството има и друг Алън Рейнълдс, има изтичане на информация от най-висшия ешелон.
— Ще взема календар и ще се опитам максимално точно да определя първо седмицата, а после и деня. Ще направя опит да си спомня над какво работех тогава.
— По-лесно ли ще ти бъде, ако отидеш в офиса си в посолството?
— Това означава да вляза в главния компютър, който се намира някъде под нашите канцеларии. Там се пази всичко за последните пет години, защото при нас цялата документация се унищожава.
— Това може да се уреди.
— Дори и да може, аз нямам и най-малка представа как се работи с него.
— Но все някой има.
— Часът е два и половина сутринта, скъпи.
— Не ме интересува! Кортлънд може да заповядва на всички, които работят за него; ако той не може, то Уесли Сорънсън ще го направи; а ако и той не може, тогава — проклетият президент!
— Гневът няма да ти помогне, Дру.
— Колко пъти трябва да ти казвам, че аз не съм Хари!
— Обичах Хари, но и той не беше като теб.
Латъм натисна вилката на телефона и прекъсна разговора, след което незабавно набра номера на посолството и настоя да го свържат с посланика Кортлънд.
— Не ме интересува колко е часът! — изкрещя той, когато операторът се опита да протестира. — Това засяга националната сигурност, а аз съм пряк подчинен на вашингтонския отдел Консулски Операции.
— Тук е посланик Кортлънд. Каква може да бъде причината, поради която ми се обаждате по това време?
— Телефонът ви сигурен ли е, сър? — попита Латъм, като понижи гласа си до шепот.
— Изчакайте, ще отида в другата стая. Там телефонът винаги е „чист“, а освен това жена ми спи.
Двайсет секунди по-късно Кортлънд отново се обади, но от телефона на горния етаж.
— Добре, а сега ми кажете кой сте и за какво става въпрос.
— Аз съм Дру Латъм, сър…
— Боже мой, та той е мъртъв! Не разбирам…
— Не е необходимо да разбирате, господин посланик. Трябва само да откриете нашите компютърни експерти и да им заповядате да слязат при подземния суперкомпютър.
— Това е малко трудно — но, за Бога, не бяхте ли убит?
— При нас нещата понякога са твърде сложни, но, моля ви, направете това, за което ви помолих… Знам, че имате тази възможност. Свържете се с Витковски и му наредете да ми се обади.
— Къде сте?
— Той знае. Побързайте! След петнайсет минути трябва да напусна това място, но не мога да го направя, преди да съм говорил с него.
— Добре, добре, както желаете… Може би трябва да спомена, че се радвам, че сте жив.
— Аз също. Действайте, господин посланик!
След три минути телефонът на Латъм иззвъня.
