легенда, освен като я отречеш? Може би сте прав, полковник. Може би операция „Зоненкиндер“ наистина е реализирана и продължава успешно.
— Тогава кажете ми как да съобщя на посланика. Какво, по дяволите, да му кажа? Че живее и спи с дъщеря на Третия райх?
— Остави на мен, Стенли — каза Латъм. — Аз съм координатор, нали?
— На кого смяташ да възложиш това, млади човече?
— На кого другиго освен на човека, на когото и двамата сме задължени. Уесли Сорънсън.
— Нека Бог се смили над душата му.
Телефонът над мястото на Роу звънна. Той вдигна слушалката.
— Тук S-две, какво има?… Да, сър, тъй вярно, сър — той се обърна към Витковски. — Незабавно идете в медицинската служба, полковник. Вашият човек се е събудил и може да говори.
21.
Герхард Крьогер лежеше в усмирителна риза на тясното легло, долепено до стената. Беше сам в стаята на лечебницата при посолството, ранените му крака бяха бинтовани под болничната пижама, погледът му беше див, отнесен, местеше се от един предмет на друг, без да се спира на нищо.
— Баща ми беше предател — говореше той на немски с дрезгав шепот. — Баща ми беше предател!… Животът ми си отиде, всичко е свършено!
Двама мъже го наблюдаваха през фалшивото огледало от съседния офис — единият беше лекарят на посолството, а другият — полковник Витковски.
— Наистина е много бъбрив — каза шефът на сигурността.
— Не разбирам немски. Какво казва? — попита докторът.
— Нещо в смисъл, че баща му е бил подлец и предател и че животът му е свършил и всичко е разрушено.
— Какво заключение можете да направите от това?
— Само това, което чувам.
— В такъв случай е склонен към самоубийство — заключи докторът. — Ще остане в усмирителната риза.
— Много сте прав — съгласи се полковникът. — Но аз все още смятам да вляза и да направя опит да го разпитам.
— Внимавайте, кръвното му налягане почти не може да се измери. Предполагам, че това е естествено, като се има предвид кой е… кой беше той. Когато силите го напуснат, може да се стигне до разрив на сърцето.
— Вие знаете ли кой е… кой беше той?
— Разбира се. Повечето хора, завършили медицинско училище, знаят. От времето на сесиите, свързани с проблемите на мозъка.
— Посветете ме, докторе — каза Витковски, като погледна лекаря.
— Той беше известен немски хирург — не съм чувал за него вече от няколко години — но специалността му беше мозъчни увреждания. Навремето се говореше, че е излекувал повече пациенти с нарушения на мозъчните функции, отколкото всеки друг в същата област. Със скалпел, а не с лекарства, причиняващи странични ефекти.
— Защо тогава този проклет гений е бил изпратен в Париж да убива, когато не би могъл да уцели стената на хамбар дори с едри сачми?
— Не бих могъл да знам, полковник, а дори ако той е казал нещо по този въпрос, аз не съм го разбрал.
— Добре, макар че всъщност не е добре, докторе. Разрешете ми да вляза вътре, моля ви.
— Влезте, но помнете, че ще ви наблюдавам. Ако видя, че кризата се изостря — въпреки че усмирителната риза не би трябвало да затруднява кръвообращението, ритъма на сърцето и притока на кислород — вие ще трябва да излезете. Разбрахте ли ме?
— Не приемам лесно подобни заповеди, когато става въпрос за убиец…
— От мен ще ги приемете, Витковски — твърдо го прекъсна докторът. — Моята работа е да го запазя жив, може би дори във ваша полза. Разбрахме ли се?
— Нямам избор, нали?
— Нямате. Съветвам ви да говорите с него спокойно.
— Няма нужда от този съвет.
Полковникът седна на един стол до леглото и остана неподвижен, докато Крьогер, който не можеше да фокусира погледа си, осъзна, че той е тук.
— Guten Abend, herr Doktor. Sprechen sie Englisch, mein Herr?121
— Отлично знаете, че говоря — каза Крьогер, докато се бореше с усмирителната риза. — Защо съм в това недостойно облекло? Аз съм лекар, хирург с репутация. Защо се отнасяте с мен като с животно?
— Защото семействата на две от вашите жертви в хотел „Интерконтинентал“ без съмнение ви смятат за зло животно. Трябва ли да ви освободим, за да се срещнете лице в лице с техния гняв? Гарантирам ви, че смъртта в техните ръце ще бъде много по-мъчителна, отколкото екзекуцията при нас.
— Това е грешка, те грешат! Трагичното събитие се случи поради това, че вие укривате един враг на хуманността!
— Враг на хуманността?… Това е много сериозна присъда. Защо Хари Латъм да е враг на хуманността?
— Той е луд, шизофреник-насилник, който трябва да бъде освободен от своите мъки или да му бъдат дадени лекарства, за да бъде настанен в клиника за душевноболни. Моро не ви ли каза?
— Моро? От бюро „Дьозием“?
— Разбира се. Обясних му всичко! Не се ли свърза с вас? Естествено, той е французин, а французите пазят нещата за себе си, нали?
— Може би аз съм пренебрегнал намеците му.
— Вижте — каза Крьогер, който вече седеше изправен на леглото. — Аз лекувах Хари Латъм в Германия — няма значение къде точно — спасих живота му, но сега трябва да ме заведете при него, за да му инжектирам лекарствата, които бяха в джобовете на дрехите ми. Това е единственият начин той да остане жив и да ви служи!
— Изкусително предложение — каза Витковски. — Той донесе списък с имена, стотици имена…
— Кой знае откъде ги е получил? — прекъсна го Герхард Крьогер. — Той пътуваше из Германия упоен с наркотици. Някои имена може да са правилни, но повечето вероятно са грешни. Ето защо трябва да ме срещнете с него на неутрална територия, за да можем да научим истината.
— За Бога, вие сте достатъчно отчаян, за да прикривате всички следи, не е ли така?
— Was ist?122
— По дяволите, добре знаете was ist, докторе… Хайде да поговорим за нещо друго, може ли?
— Was?123
— За вашия баща, ако нямате нищо против.
— Никога не говоря за баща си, господине — каза Крьогер с отнесен поглед: гледаше в стената, в нищото.
— О, мисля, че трябва — настоя полковникът. — Виждате ли, ние направихме справка за вас, за всичко, свързано с вас, и разбрахме, че баща ви е герой, голям герой на Германия.
— Nein! Ein Verrater!124
— Ние не смятаме така. Искал е да спаси живота на немци, англичани и американци. Накрая е прозрял празните игри на Хитлер и неговите главорези, искал е да тръгне по своя път, рискувайки живота си, без страх от смъртта. Това е истински героизъм, докторе.
— Не! Той предаде родината си!
Крьогер продължаваше да се бори с усмирителната риза, като се търкаляше напред-назад в леглото, сякаш агонизираше, и в този момент от очите му закапаха сълзи.
