— Кажете молбата си, моля.
— Имате ли отдел в окръг Марион, Илинойс?
— Сигурен съм, че имаме. Илинойс е проправил пътя за нашата история. В кой град?
— Сентралия.
— Достатъчно близо. Какво ви трябва?
— Всичко, което можете да научите за господин и госпожа Чарлз Шнайдер. Възможно е вече да са починали, а нямам и точния им адрес, но ми се струва, че може да са емигрирали от Германия между началото и средата на трийсетте години.
— Не е много като за начало.
— Знам това, но в контекста на нашето запитване и като се има предвид времето, за което става въпрос, Бюрото може би разполага с данни за тях.
— Ако разполагаме с тях, ще ги получите. И все пак какво ви накара да потърсите нашето сътрудничество?
— Тогава нека ви обясня, Стив. Интересувам се от неща, които са във вашата сфера, но не мога да ви разкрия причините за това. Навремето негодникът Едгар щеше да ми откаже или просто да ми затвори телефона.
— Аз не съм проклетият Хувър, а и Бюрото значително се е променило оттогава. Ако не можем да си сътрудничим, закъде сме?
— Е, добре, приятно е, че можем да говорим така…
— Предполагам, че поне можем по-честно да прекъснем взаимоотношенията си — прекъсна го Росбитън. — Дайте ми номера на секретния си факс. Каквото и да открием, ще го получите в рамките на един час.
— Много ви благодаря — каза Сорънсън, — и както сам предложихте, оттук нататък ще действам самостоятелно.
— Що за глупости?
— Ще разберете, когато застанете лице в лице с комисия от Конгреса с шестима строги членове, които не ви харесват.
— Тогава ще се върна обратно в някоя юридическа фирма. Ще живея много по-добре, по дяволите.
— Харесва ми вашето предложение, Стив — и Сорънсън продиктува на директора на ФБР номера на секретния си факс.
Изминаха трийсет и осем минути, преди звучният сигнал на факсовия апарат на Сорънсън да извести спешното съобщение от ФБР. Шефът на Консулски Операции го издърпа от машината и прочете информацията.
„Карл и Йохана Шнайдер пристигат в Съединените щати на 12 януари 1940 година; емигрирали са от Германия. Имат роднини в Сисеро, Илинойс, които гарантират за тях, като твърдят, че младият Шнайдер притежава умения, с които лесно би си намерил работа в областта на оптометрията. Шнайдер са на възраст съответно двайсет и една и деветнайсет години. Причината, поради която напускат Германия, е, че дядото на Йохана Шнайдер е евреин и тя е дискриминирана от Арийското министерство в Щутгарт.
През март 1946 година господин Шнайдер — вече Чарлз, а не Карл — става собственик на малка оптометрична фабрика в Сентралия и подава молба до имиграционните власти да разрешат на племенницата му, някоя си Жанин Клунс, невръстно дете, да имигрира, тъй като родителите й са загинали при автомобилна катастрофа. Молбата е уважена и семейство Шнайдер законно осиновява детето.
През август 1991 година госпожа Шнайдер умира от сърдечна недостатъчност. Седемдесет и шестгодишният господин Шнайдер все още живее на «Сайпръс Стрийт» No 121, Сентралия, Илинойс. Той е пенсионер, но два пъти седмично посещава своята фабрика.
Информацията в този файл се основава върху едногодишно наблюдение на германските имигранти от началото на Втората световна война. По мнение на служителя, който отговаря за тази сфера, тя трябва да бъде унищожена.“
„Слава Богу, дори надмина очакванията“, помисли си Сорънсън. Ако Чарлз-Карл Шнайдер наистина бе осиновител на зоненкинд, от него можеха да се научат много неща, щом се предполага, че съществува мрежа на зоненкиндерите. Би било пълна глупост да се смята, че такава мрежа не е съществувала. Официалните документи, включени в имиграционните процедури на Съединените щати, бяха огромно количество и човек се объркваше в тях; системата се променяше през определен период. По онова време мрежата би могла да действа без проблем, но днес пропукванията в леда можеха да раздвижат мътните води отдолу и да извадят на повърхността мръсотията. Сорънсън вдигна слушалката и натисна бутона за повикване на секретарката.
— Да, сър?
— Направете ми резервация за полет до Сентралия, Илинойс, или за най-близкото до там място. Разбира се, на чуждо име, което после ще ми съобщите.
— За кога, господин директор?
— За днес следобед, ако е възможно. След това ме свържете с жена ми. Няма да се прибера за вечеря.
Клод Моро изучаваше копието от Нюрнберг, Германия, на разшифрованото досие на доктор Ханс Траупман, главен хирург на болницата в Нюрнберг.
„Ханс Траупман, роден на 21 април 1922 година в Берлин, син на двама лекари, докторите Ерих и Марлене Траупман, още в най-ранна възраст, през първите години в училище, показва признаци на изключителна интелигентност…“
Досието продължаваше с описание на академичните занимания на Траупман, включително краткия период в движението „Хитлерюгенд“, забранено с декрет, и на службата му след медицинското училище в Нюрнберг като млад лекар в „Санитартрупе“, медицинския корпус на Вермахта.
„След края на войната Траупман се връща в Нюрнберг, където практикува в местната болница и специализира мозъчна хирургия. След десет години, с голям брой успешни операции зад себе си, той е обявен за един от водещите черепни хирурзи в страната, ако не и в целия свободен свят. По отношение на личния му живот сведенията са оскъдни. Бил е женен за Елке Мюлер; твърди се, че след пет години бракът му е разтрогнат чрез развод. Няма деца. Оттогава живее в елегантен апартамент в най-модерната част на Нюрнберг. Състоятелен, често вечеря в най-скъпите ресторанти, известен е като изключителен гастроном. Познанствата му се движат от колеги медици до политически фигури от Бон и множество знаменитости от киното и телевизията. Може да се обобщи, че е бохем, получил признание в областта на медицината, поради което може да си позволи екстравагантен начин на живот.“
Моро вдигна слушалката и натисна бутона, който го свързваше директно с техния човек в Нюрнберг.
— Да? — обади се гласът от Германия.
— Аз съм.
— Изпратих ви всичко, каквото намерих.
— Не, не сте. Изровете всичко за Елке Мюлер.
— Бившата съпруга на Траупман? Защо? Тя е вече история.
— Защото тя е ключът, идиот такъв! Разводът след една или две години е разбираем, след двайсет е приемлив, но не и след пет. А ситуацията при тях е точно такава. Направете каквото ви казах и ми изпратете материала възможно най-бързо.