— Техният случай е друг — запротестира агентът в Нюрнберг. — Сега тя живее в Мюнхен под моминското си име.
— Мюлер, нали? Имате ли адреса?
— Естествено — и агентът му го продиктува.
— Тогава оставете последната заповед. Промених решението си. Ще отида в Мюнхен. Искам да се срещна с тази дама.
— Мислете каквото искате, но според мен вие сте луд.
— Всички сме луди — каза Моро. — В такива времена живеем.
Самолетът на Сорънсън кацна в Маунт Върнън, Илинойс, на около трийсет мили южно от Сентралия. С фалшива шофьорска книжка и кредитна карта, осигурени от Консулски Операции, той нае кола и следвайки обясненията на чиновника от агенцията „Коли под наем“, пое на север в посока към града. Консулски Операции му бяха предоставили и карта на града, на която бяха ясно отбелязани адресът на „Сайпръс Стрийт“ 121 и пътят от края на града, все по магистрала 51. След двайсет минути Сорънсън вече караше по спокойната улица с три платна и търсеше номер 121. Самата улица беше типична за Централна Америка, но от друга, отминала епоха. Тя датираше от времето на богатата средна класа — големи къщи с огромни портали отпред, решетки от ковано желязо, дори каменни стъпала. Човек лесно можеше да си представи как техните собственици седят вътре и пият следобедния си чай със съседите.
И тогава Сорънсън видя пощенската кутия с номер 121. Тази къща беше различна — не заради размерите, а заради нещо друго, неуловимо. Какво беше то? „Прозорците“, помисли си директорът на Консулски Операции. Всички прозорци на втория и третия етаж бяха със спуснати пердета. Дори големият прозорец на първия етаж, който гледаше към градината, беше покрит с венециански капаци. Тази особена къща нямаше вид на много гостоприемна. Уесли се зачуди дали това не се отнася специално за него. Той паркира пред къщата, слезе от колата, мина по асфалтираната пътечка, изкачи стъпалата и позвъни.
Вратата се отвори, показа се слаб възрастен мъж с мека бяла коса и очила с дебели лещи.
— Какво желаете, моля? — попита той с тих треперещ глас, в който имаше едва доловими следи от акцент.
— Името ми е Уесли Сорънсън, идвам от Вашингтон, господин Шнайдер. Трябва да поговорим — тук или някъде другаде.
Очите на стария човек се разшириха, лицето му пребледня. На няколко пъти се опита да заговори, но от изненада не намираше думи. Накрая се овладя.
— Всичко беше толкова отдавна… Заповядайте, очаквам ви от почти петдесет години… Хайде, хайде, навън е много горещо, а климатичните инсталации са скъпи… Сега вече няма значение.
— Не сме били много далеч от вас през тези години, господин Шнайдер — каза Сорънсън, когато влезе в огромното фоайе във викториански стил и последва осиновителя на зоненкинд до сенчестата всекидневна, изпълнена със старомодни мебели. — Петдесет години не са много за никого от нас.
— Мога ли да ви предложа малко шнапс? Всъщност, аз ще пийна една-две чашки.
— Не бих отказал малко уиски; ако имате бърбън, ще бъде чудесно, но ако нямате — няма значение.
— О, напротив, имам. Втората ми дъщеря е омъжена за човек от Каролина и той го предпочита… Седнете, седнете, аз ще изляза за минута-две, за да донеса питиетата.
— Благодаря ви.
Директорът на Консулски Операции изведнъж се сети, че може би трябваше да претърси къщата за оръжие. Твърде дълго бе стоял далеч от бойното поле. Старият кучи син би могъл да има оръжие! Но Шнайдер се върна със сребърен поднос в ръце, върху който имаше две чаши и две бутилки, а по дрехите му не се забелязваха съмнителни издутини.
— Така ще се чувстваме по-удобно, нали? — каза той.
— Изненадан съм, че сте ме очаквал — отбеляза Сорънсън, когато питиетата бяха вече пред тях, неговото — върху подноса за кафе, а това на германеца — на поставката пред фотьойла му. — Както казахте, всичко беше толкова отдавна.
— Двамата с моята млада съпруга бяхме част от фанатичната младеж на Германия от онова време. Бяхме свидетели на всички онези факелни шествия и паради, лозунги, еуфория от факта, че сме великата раса, която ще управлява света. Всичко изглеждаше доста съблазнително и ние се поддадохме. Лично легендарният Хайнрих Химлер ни посвети в нашата мисия; той мислеше „дългосрочно“, както казваме днес. Бях убеден, че знае, че ще загубим войната, но той беше изцяло предан на идеята за арийското превъзходство. След войната действахме така, както ни бяха наредили. И дори тогава продължавахме да вярваме.
— Затова подадохте молба за разрешение някоя си Жанин Клуниц, по-късно Клунс, да имигрира, и я осиновихте.
— Да, тя беше изключително дете, много по-интелигентно от Йохана и мен. След като навърши осем или девет години, всеки вторник през нощта идваха хора и я откарваха някъде, където — предполагам — я „въвеждаха“ в доктрината.
— Къде беше това?
— Така и не разбрахме. Отначало просто й даваха бонбони и сладолед; по-късно, когато порасна, направо ни каза, че я посвещават в нашето „славно наследство“ — точно така се изрази. Ние, разбира се, знаехме какво означава това.
— Защо ми казвате това, господин Шнайдер?
— Защото живея в тази страна от петдесет и две години. Не бих я нарекъл прекрасна — няма такава държава — но е по-добра от мястото, откъдето пристигнах. Познавате ли хората, които живеят отсреща?
— Откъде бих могъл да ги познавам?
— Семейство Голдфарб, Джейк и Наоми Голдфарб. Евреи. Бяха най-добрите ни приятели. В края на улицата живее първото негърско семейство, което си купи къща тук. Ние и семейство Голдфарб организирахме празненство по случай посрещането им, дойдоха и всички останали. А когато някой изгори кръст на тяхната поляна, всички се събрахме и отведохме злосторниците в съда.
— Не е много типично за Третия Райх.
— Хората се променят, всички се променяме. Какво повече да ви кажа?
— От колко време не поддържате контакт с Германия?
— Боже мой, тези глупаци продължават да се обаждат по два-три пъти в годината. Обикновено им казвам, че съм стар човек и трябва да ме оставят на мира, защото не искам повече да ме занимават. Може би фигурирам в техните компютри или някъде другаде. Те поддържат връзка с мен и никога няма да ме оставят на мира, никога няма да престанат да ме заплашват.
— Вероятно не знаете никакви имена?
— Напротив, знам едно. Последният, който се обади преди месец, се държа почти истерично; крещеше, че някой си хер Траупман щял да заповяда да ме екзекутират. „За какво?“ — попитах. — „И без това скоро ще умра, и вашата тайна ще умре с мен“.
Човекът на Клод Моро в Мюнхен откара шефа на „Дьозием“ до „Леополдщрасе“. Той вече беше открил апартамента, в който живееше Елке Мюлер, бившата госпожа Траупман. За да спестят времето на Моро, от секретния офис на „Дьозием“ на „Кьонингщрасе“ се бяха свързали по телефона с госпожа Мюлер. Бяха й обяснили, че високопоставено лице от френското правителство би желало да обсъди с нея някои поверителни въпроси, които биха могли да й донесат финансови облаги… Този, който се обаждаше, нямаше представа за какви поверителни въпроси става дума, знаеше само, че видната госпожа няма да бъде компрометирана по никакъв начин.
Сградата беше забележителна, а самият апартамент — още повече. Представляваше странна смесица
