между барок и арт деко. Елке Мюлер изцяло хармонираше с обкръжаващата я обстановка: беше висока, слаба, впечатляваща жена на около седемдесет години; прошарената й коса бе добре оформена, лицето й беше скулесто, чертите — остри. Не приличаше на жена, с която човек би могъл да говори за дреболии, това личеше в погледа й: очите й бяха големи и светли и изразяваха враждебност и подозрителност.
— Казвам се Клод Моро, госпожо, работя в „Ке д’Орсе“ в Париж — каза шефът на „Дьозием“ на немски, след като влезе в гостната, придружен от униформена прислужница.
— Не е необходимо да говорите на немски, мосю. Френският ми е безупречен.
— Извънредно ме облекчавате — отговори Моро, — защото моят немски едва ли може да се нарече такъв.
— Предполагам, че все пак е по-добър, отколкото казвате. Ако обичате, седнете срещу мен и ми обяснете какви са вашите поверителни въпроси. Не мога да проумея защо френското правителство би могло да проявява какъвто и да било интерес към мен.
— Извинете ме, мадам, но предполагам, че бихте могла.
— Вие сте нахален, мосю.
— Извинявам се. Искам само да бъда ясен и да говоря истината.
— Сега ви разбрах. Заради Траупман е, нали?
— Значи слабото ми подозрение е било правилно, така ли?
— Разбира се. Не би могло да има друга причина.
— Била сте омъжена за него…
— Не за дълго, както е в повечето бракове — неочаквано твърдо го прекъсна Елке Мюлер, — но все пак твърде дълго за мен. Подслоняваше у дома своите мръсни малки пиленца… Не се изненадвайте, Моро. Чета вестници и гледам телевизия. Разбирам какво става.
— Мога ли да ви попитам за тези „мръсни малки пиленца“?
— Защо не? Напуснах инкубатора преди повече от трийсет години.
— Ще бъде ли нахално от моя страна, ако ви помоля да ми разкажете по-подробно — разбира се, само това, което е удобно за вас.
— Сега вече лъжете, мосю. Бихте предпочел да бъда ужасно недискретна, дори да стигна до горчив истеричен пристъп и да ви разкажа какво представляваше ужасният ми съпруг. Е, добре, но не мога да направя това, независимо дали е истина, или не. Всъщност, мога да ви кажа какво аз мисля за Траупман — и това ще бъдат сурови думи, защото съм изпълнена с неприязън към него.
— Така ли?…
— О, да, ще чуете моя подробен разказ. Омъжих се за Ханс Траупман доста късно. Бях на трийсет и една, а той — на трийсет и три, и още на тази възраст — преуспяващ хирург. Бях като омагьосана от неговите медицински способности и вярвах, че под студената му външност се крие добър човек. Имаше изблици на нежност, които ме възбуждаха; докато накрая не разбрах какъв е той в действителност. Много бързо стана ясно какво го е привлякло към мен. Аз принадлежах към семейство Мюлер от Баден-Баден — най-богатите земевладелци в областта, а също и много влиятелни в обществото. Аз му осигурих достъп до среди, в които той отчаяно жадуваше да попадне. Виждате ли, и двамата му родители бяха лекари, но бяха недостатъчно общителни и всъщност не особено преуспели — и двамата практикуваха в клиники, които обслужваха икономически по-слабите слоеве…
— Мога ли да ви попитам — намеси се Моро, — той възползва ли се от положението на ваш съпруг, за да осъществи по-нататък своите обществени амбиции?
— Точно това имах предвид.
— Тогава защо е рискувал да се разведе с вас?
— На този въпрос и той не може да ви даде изчерпателен отговор. Но за пет години Траупман беше успял да си проправи път там, където имаше нужда, а способностите му направиха останалото. За разлика от семейство Мюлер, аз се съгласих на така наречения „развод по взаимно съгласие“ поради несъвместимост на характерите, без някоя от страните да има задължение към другата. Това беше най-голямата ми грешка и преди да почине, баща ми много ме критикуваше за това.
— Мога ли да ви попитам защо?
— Вие не познавате семейството ми, мосю, но Мюлер е често срещана фамилия в Германия. Ще ви обясня. Семейство Мюлер от Баден-Баден се противопостави на престъпника Хитлер и неговите разбойници. Фюрерът не се осмели да ни закачи заради предприятията ни и заради лоялността на хилядите работници, наети от нас. Съюзниците така и не разбраха колко уплашен беше Хитлер от местните икономически сили. Ако го бяха разбрали, можеха и да разработят вътрешна стратегия в рамките на Германия, която би могла да приближи края на войната. А Траупман — малък мустакат плъх — пред хората показваше благоговение пред фюрера, а всъщност така и не го прие. Баща ми винаги твърдеше, че действията на Хитлер са действия на уплашен човек, принуден да отстранява и най-слабата опозиция, като я избива, преди да е станала прекалено влиятелна. Чрез своята военна повинност хер Хитлер уреди изпращането на двамата ми братя на руския фронт, където те бяха убити, но по-скоро от германски куршуми, отколкото от съветски.
— А Ханс Траупман?
— Той беше съвършеният нацист — тихо отвърна госпожа Мюлер и обърна лице срещу следобедната слънчева светлина, която проникваше през прозореца. — Желанието му за власт беше странно, почти нечовешко — той искаше власт извън професията си. Мисля, че това беше горчивото негодувание на отхвърления млад човек, който не е могъл да се движи сред елита на Германия въпреки растящата си сила, просто защо е бил груба, недодялана личност.
— Струва ми се, че намеквате за нещо друго — каза Моро.
— Да. Той започна да организира събрания в нашата къща в Нюрнберг; канеше хора, за които знаех, че са убедени националсоциалисти, фанатични привърженици на Хитлер. Държеше заключена стаята, в която се събираха всеки вторник — не ме допускаше до тях. Имаше много пиене; в спалнята ни ясно се чуваха викове „Sieg heil“, пееха „Хорст Весел“ — щом свършеха, започваха отначало. Така продължи три години — до петата година от нашия брак. Накрая се скарахме — просто не знам защо не направих това по-рано… Когато човек е в състояние на афект — основателно или не — той трябва да е подготвен да се защитава. Аз крещях, обвинявах го в ужасни неща, в това, че се опитва да върне ужаса от миналото. Една сряда сутрин, след поредната ужасна нощ, той ми каза: „Не ме интересува какво мислиш, богата кучко! Тогава бяхме прави, прави сме и сега!“ Отидох си на следващия ден. Това достатъчно подробно ли е за вас, Моро?
— Да, мадам — отговори шефът на „Дьозием“. — Можете ли да си припомните имената на някои от мъжете или жените на тези събрания?
— Беше преди повече от трийсет години. Не, не мога.
— Поне един или двама от тези „убедени нацисти“…
— Чакайте да помисля… Имаше един Бор, Рудолф Бор — мисля, че така беше; един много млад бивш полковник от Вермахта на име Фон Щайфел — нещо такова. Нямам спомени за други освен за тези двамата. Спомням си ги само защото често идваха на обяд или вечеря, където не се говореше за политика.
— Оказахте ни голяма помощ, мадам — каза Моро и стана от стола си. — Няма повече да ви досаждам.
— Спрете ги! — бързо прошепна Елке Мюлер. — Те ще донесат смърт на Германия!
— Ще запомня думите ви — отвърна Клод Моро и тръгна към фоайето.
От главната квартира на „Дьозием“ на „Кьонингщрасе“ Моро се обади в Париж със заповед незабавно да го свържат с Уесли Сорънсън.
Сорънсън пътуваше в самолета обратно за Вашингтон, когато се включи сателитната връзка. Той стана от мястото си, отиде до телефона в салона на първа класа, вкара в него личната си карта и позвъни в офиса си.
— Изчакайте, господин директоре — каза операторът на Консулски Операции. — Ще извикам Мюнхен и ще ви свържа.
— Ало, Уесли?
— Да, Клод?
— Траупман!
— Траупман е ключът! — заговориха и двамата едновременно.
— Ще бъда в офиса си точно след час — каза Сорънсън. — Пак ще ти се обадя.
