Тук Ягер млъкна и сви рамене, като продължаваше да се усмихва.
— Аз нося расо и нямам претенциите да разбирам от този предмет, но ние имаме прекрасни химици, някои от които бяха наети от вашите лаборатории, хер Валер.
— Изогонично бомбардиране? — попита възпълният мъж. Дебелите му устни бавно се разтеглиха в усмивка. — Най-проста вариация на изометрична реакция за изолиране на враждебните елементи, които ги принуждават да се съчетаят — като покритието на аспирина. Може да минат дни и седмици, докато се разчленят съединенията, а да не говорим за изолирането им — докато се намери противодействие… Гениално, хер Ягер, майн фюрер! Поздравявам ви, приветствам вашия талант да обединявате около себе си други блестящи таланти.
— Вие сте много любезен, но ако попадна в лаборатория, аз дори не знам накъде да тръгна.
— Лабораториите са за слугите; първо трябва да дойде прозрението! Вашето прозрение е било да се атакува най-главният източник на живот на Земята — водата…
— Богатите и дори средно заможните ще си купуват „Евиан“ и „Пелегрино“ — възрази нисък, не много едър човек с много късо подстригана коса. — А на по-бедните ще бъде заповядано да преваряват водата предписаните дванайсет минути за пречистване.
— Тези дванайсет минути ще бъдат недостатъчни, хер Рихтер — прекъсна го новият фюрер. — Необходимото време е трийсет и седем минути. Кажете ми колко хора биха го направили? Естествено, най- ниските слоеве на обществото ще пострадат най-много, но това не противоречи на нашите цели за пречистване, нали? Цели гета ще измрат и ще ни спестят времето по-нататък.
— Струва ми се, че има едно още по-голямо предимство — каза Фон Льовенщайн, синът на куртизанката на Райха. — В зависимост от успеха на „Водна Светкавица“ тези химикали могат да се пуснат в определени резервоари из цяла Европа, Средиземноморието и Африка.
— Първо в Израел! — провикна се монсеньор Палц. — Евреите са убили нашия Христос!
Някои от водачите се спогледаха, след това обърнаха очи към Гюнтер Ягер.
— Можете да бъдете сигурен, братко мой — каза фюрерът на Братството. — Но никога не бива да повдигаме глас за подобни решения, без значение колко справедлив е нашият гняв, нали?
— Просто исках да обясня желанието си.
— Ясно, отче, ясно.
Същата вечер, на една отдавна забравена самолетна писта на десет мили от легендарния Лейкънхийт в Англия, малка група мъже и жени изучаваха планове и карти на светлината на един-единствен прожектор. На известно разстояние от тях се виждаше частично скрит реактивен самолет 727 от средата на седемдесетте години. Беше покрит с клони, брезентът му беше леко отметнат, за да може да се влиза в предната кабина. В групата се говореше на английски — едни говореха чисто, други — с немски акцент.
— Казвам ви, че е невъзможно. Капацитетът е достатъчен, но височината е неприемлива. Можем да счупим прозорци на километри от мишената, а радарът ще ни засече в мига, в който започнем да се спускаме. Тази схема е дело на някой абсолютно безмозъчен човек — всеки пилот ще ви го каже. Лудост плюс самоубийство.
— Теоретично може да стане — намеси се една англичанка. — Едно ниско прелитане — все едно се спускаме, за да кацнем, после излитаме с голямо ускорение, като минаваме под триста метра височина и така ще избегнем радарите, докато прелитаме над Ламанша. Разбирам какво имаш предвид. Рискът е огромен и най-малката засечка може да се окаже смъртоносна.
— Резервоарите тук са относително изолирани — добави друг немец, — но в Париж е опасно.
— Отново ли трябва да се връщаме към наземен транспорт? — попита възрастен британец.
— Изключено — отвърна пилотът. — Ще ни трябват много големи камиони и това ще елиминира ефекта на разпръскването. Ще минат седмици, докато химикалите навлязат в главните тръбопроводи.
— Какво да правим тогава?
— Мисля, че е очевидно — каза млад неонацист, който до този момент стоеше отзад, а сега излезе напред и арогантно бутна настрани въздушните снимки. — Поне за тези, които си отваряха очите по време на обучението в Хаусрук.
— Подобни грубости са излишни — възрази му англичанката. — Имам отлично зрение.
— Тогава какво видяхте, докато скачахте с парашути?
— Глайдер! — отвърна вторият германец. — Много малък глайдер!
— Какво имате предвид, млади човече? — попита пилотът. — Петдесет-стотина апарати, плъзгащи се над водните резервоари?
— Не, господине. Заменете ги с апарати, които вече съществуват! Два гигантски военни глайдера, всеки с капацитет два или три пъти повече от тонажа на онази тежка реликва там отзад.
— За какво говорите? Къде са тези глайдери?
— На летището в Констанс има около двайсет подобни машини. Стоят си там още от войната.
— От войната? — възкликна поразен немският пилот. — Наистина не ви разбирам, млади човече!
— Тогава не познавате добре историята на Третия Райх, господине. През последната година на войната ние, германците, които сме експерти по глайдерите, разработихме масивния „Гигант“, „Месершмит“ МЕ 323, еволюирал от МЕ 321 — това са най-големите глайдери, които някога са летели в небето. Първоначалната цел на създаването им е била да помагат в снабдителните линии до руския фронт, очаквало се е да се използват и при нахлуването в Англия. Конструирани са от дърво и плат и радарът не ги лови.
— И още са там и могат да се използват? — попита възрастният британец.
— Точно толкова, колкото вашата Кралска флота или американските разрушители. Помолих няколко служители да ги проверят. С леки модификации могат да влязат в работа.
— Как предлагате да ги вдигнем във въздуха? — попита вторият германец.
— Два самолетоносача могат да ги издигнат от къси писти с помощта на ракетите под крилата си. В „Луфтвафе“ са правили подобни изпитания. Минали са успешно.
Последва кратко мълчание, след което възрастният британец се обади:
— Идеята на този млад човек има своите добри страни — каза той. — По време на инвазията в Нормандия много такива глайдери, някои от които — натоварени с джипове, малки танкове и войници — са прелетели над вашите линии, където са предизвикали хаос. Добра работа са свършили, много добра!
— Съгласен съм — каза замислен германецът и присви очи. — Извинявам се за саркастичните си думи, младежо.
— Има още нещо — ако ми позволите да продължа, господине. Самолетоносачите могат да пуснат и двата глайдера на височина, да речем, три хиляди метра над резервоарите, след това бързо да се издигнат до четири хиляди и да прелетят над Ламанша, преди операторите и радарите да успеят да установят връзка — доволно заключи младият неонацист.
— А какво ще стане със самите глайдери? — скептично попита един британец. — Освен ако мисията не е от онези „без завръщане“, те трябва да се приземят някъде или да се разбият.
— Ще ви отговоря — отвърна пилотът. — За точки на приземяване ще ни послужат откритите полета или пасища близо до водните резервоари. След като се приземят, глайдерите ще избухнат, а пилотите ще изтичат към автомобилите, които ще ги очакват.
Вторият германец вдигна ръка в светлината на прожектора.
— Тази стратегия може много да промени нещата — каза той тихо и авторитетно. — Ще обсъдим с нашите авиоинженери модификациите по тези глайдери. Трябва да се върна в Лондон и да се обадя в Бон. Как се казвате, млади човече?
— Фон Льовенщайн, господине. Максимилиан фон Льовенщайн Трети.
— Вашият баща, баба ви и вие изтрихте позора, с който дядо ви опетни вашето семейство. Можете да се гордеете с това, дете мое.
— Цял живот съм се подготвял за този миг, господине.
— Гордейте се! Вие сте се подготвил чудесно.
