— И двамата сме свършили много работа, mon ami125.
— Можеш да бъдеш абсолютно сигурен!
22.
Дру лежеше до Карин в стаята й в хотел „Бристол“ — неохотна отстъпка от страна на Витковски. Току- що бяха правили любов и сега се наслаждаваха на спокойното отзвучаване на страстта — като любовници, които знаеха, че си принадлежат.
— Какво ще правим сега, по дяволите? — попита Латъм и запали цигара. Димът започна да се издига над тях.
— Това зависи от Сорънсън.
— Тъкмо това не ми харесва. Той е във Вашингтон, ние — в Париж, а онзи проклет Крьогер — на друга планета.
— Наркотиците могат да изтръгнат от него малко информация.
— Лекарят от посолството каза, че не можем да направим нищо, преди да заздравеят огнестрелните му рани. Не съм виждал полковника по-бесен, но не може да противоречи на лекаря. И аз не съм много доволен, става все по-трудно да открием копелетата.
— Сигурен ли си в това? Неонацистите се окопават от петдесет години. Какво може да промени един- единствен ден?
— Не знам, може би ще има други като Хари Латъм. Да речем, че нямам търпение.
— Разбирам. Има ли някаква стратегия по отношение на Жанин?
— Знам толкова колкото и ти. Сорънсън каза да си мълчим и да направим така, че „Антинеос“ да разберат, че сме заловили Крьогер. Направихме и двете и оставихме в офиса на Уесли съобщение, че инструкциите му са изпълнени.
— Наистина ли смята, че са проникнали в „Антинеос“?
— Каза ми, че иска да покрие всички флангове — това не може да ни навреди. Хванали сме Крьогер и никой не може да се доближи до него. Ако някой се опита, ще се натъкне на един от фланговете.
— Дали Жанин може да им помогне с нещо?
— Това е работа на Уесли. Аз не знам как да подходя.
— Чудя се дали Кортлънд й е казал за Крьогер.
— Би трябвало да й каже нещо, след като го събудихме в три сутринта.
— Може да й е казал каквото и да е, не е задължително да е истината. Всички посланици знаят какво да казват и какво не на близките си. Най-често заради личната им безопасност.
— По този въпрос може да се спори, Карин. Изпратил е собствената си жена в „Документи и разследвания“ — гнездо на оси, където гъмжи от секретна информация.
— Бракът му датира относително отскоро и ако е вярно това, което получихме като информация, Жанин сама е пожелала да постъпи на работа там. За една младоженка не е трудно да убеди съпруга си. А тя е имала необходимата квалификация и без съмнение е обяснила желанието си с това, че иска да бъде полезна за държавата.
— Предполагам, че трябва да се съглася с теб — в основата си това е историята на Ева и ябълката…
— Мъж-шовинист — прекъсна го Де Врийс, разсмя се и нежно го погъделичка по бедрото.
— Идеята за ябълката не е била наша, госпожо.
— Отново обиждаш.
— Чудя се как ли ще се справи Уес с това — каза Латъм, хвана ръката й и я задържа, докато поемаше дима от цигарата.
— Защо не му се обадим?
— Секретарката съобщи, че до утре няма да се върне, което означава, че е заминал някъде. Спомена, че имал и друг проблем, много сериозен, така че сигурно се занимава с него.
— Мисля, че Жанин Кортлънд има предимство.
— Възможно е. Ще разберем утре — всъщност днес. Слънцето изгрява.
— Нека изгрее, скъпи. Не ни позволяват да се приближаваме до посолството, така че можем да считаме този ден за наш празник — твой и мой.
— Идеята ми харесва — каза Дру и се обърна към нея. Телата им се докоснаха. Тогава телефонът иззвъня.
— Голям празник, няма що — добави Латъм и се протегна към телефона-натрапник. — Да?
— Тук е един и няколко минути сутринта — чу се гласът на Уесли Сорънсън. — Извинявай, ако съм те събудил, но Витковски ми даде телефона ти в хотела; исках да те държа в течение.
— Какво се е случило?
— С вашите компютърни истории попаднахте право в целта. Жанин е зоненкинд.
— Коя Жанин?
— Истинското й име е Клуниц — Клунс е английският вариант. Отгледана е от семейство Шнайдер в Сентралия, Илинойс.
— Да, прочетохме това. Но откъде си толкова сигурен?
— Бях там днес следобед. Старият Шнайдер го потвърди.
— Какво ще правим сега, по дяволите?
— Не „ние“, а аз — отвърна директорът на Консулски Операции. — Държавният департамент вика Кортлънд на спешно събрание за трийсет и шест часа с участието на още няколко посланика в Европа — темата ще бъде съобщена при пристигането им.
— И те се съгласиха да го направят?
— Никой в Департамента не знае за това.
— Надявам се, че има смисъл.
— Кой се интересува от това? Ще го посрещнем на летището и ще го докараме в моя офис, преди още секретарят Болинджър да си е поръчал яйцата по бенедиктински.
— Имам чувството, че слушам думите на някой служител, врял и кипял в тези неща.
— Може и така да е.
— Какво смяташ да правиш с Кортлънд?
— Надявам се, че е толкова умен, колкото пише в служебното му досие. Записах Шнайдер — с негово съгласие — и го накарах гласно да потвърди абсолютно всичко, което ми разказа. Ще го поднеса на Кортлънд и се надявам, че той ще прозре истината.
— Може и да не я прозре, Уес.
— Предвидил съм и това. Шнайдер е готов да тръгне за Вашингтон.
— Отлично.
— Благодаря, Дру. Положението не е чак толкова лошо, колкото си мислиш… Но има още нещо.
— Какво?
— Свържи се с Моро. Говорих с него преди няколко минути. Той очаква сутринта да му се обадиш.
— Глупаво е да заобикалям Витковски, Уес.
— Няма да ти се наложи, той знае всичко. И с него се свързах. Би било глупаво да го изключвам — имаме нужда от неговата преценка.
— Какво ново при Моро?
— Двамата сме вървели по различни пътища, но сме стигнали до едно и също място. Открихме нашия тунел към Братството. Мъж, доктор от Нюрнберг — където се състоя процесът.
— Колко иронично! Това, което си е отишло, се връща.
— Ще се чуем по-късно, след като говориш с Моро.
Латъм затвори телефона и се обърна към Карин.
— Малко ни съкратиха почивния ден, но все още имаме почти час.
Тя се протегна — бинтованата й дясна ръка беше по-ниско от лявата.
