— Mon Dieu!127 — възкликна Клод Моро и прегърна Латъм.
Стояха до каменната стена на брега на Сена, а Карин де Врийс — с руса перука на главата — стоеше на няколко фута по-далеч от тях.
— Вие сте жив и това е най-важното, но какво е направил с вас Витковски, този луд човек?
— Всъщност, боя се, че идеята беше моя, мосю — приближи се Карин.
— Вие ли сте прословутата Де Врийс, мадам? — попита Моро и свали шапката и очилата си.
— Да, господине.
— Според снимките, които съм виждал, сякаш не сте вие. Но щом този ексцентричен жълтокос господин е Дру Латъм, мисля, че всичко е възможно.
— Нося перука, мосю Моро.
— Това, разбира се, няма значение, мадам, но трябва да призная, че не подхожда на хубаво лице като вашето. Как да кажа — много е досадна.
— Сега разбирам защо слуховете твърдят, че главата на „Дьозием“ е един от най-чаровните мъже в Париж.
— Висока оценка, но, моля ви, не я съобщавайте пред жена ми.
— Ако нямаш нищо против — прекъсна го Дру, — аз съм този, когото Клод се радва, че вижда!
— Наистина е така, приятелю. Съжалявам, че изгубихме брат ви.
— И аз, но нека да преминем към причината, поради която сме тук. Искам да заловя кучите синове, които го убиха…
— Всички го искаме. По-нагоре по улицата има едно кафене на открито; обикновено е претъпкано и никой няма да ни забележи. Познавам собственика. Предлагам да се разходим до там и да седнем на някоя маса по-далеч от входа. Всъщност, вече съм го уредил.
— Чудесна идея, мосю Моро — и Карин хвана Латъм подръка.
— Моля ви, мадам — продължи шефът на бюро „Дьозием“ и отново сложи шапката си. Те тръгнаха. — Името ми е Клод. Предполагам, че до края — ако изобщо има такъв — все ще ни се налага да бъдем заедно. Ето защо обръщението „мосю“ едва ли е необходимо, но не е задължително да казвате това пред уважаемата ми съпруга.
— Бих искала да се запозная с нея.
— Не с тази руса перука на главата, мила моя.
Собственикът на кафенето на тротоара мълчаливо кимна на Моро иззад редица от саксии и придружи тримата спътници до най-отдалечената от вратата-решетка маса. Тя граничеше с ограждащите кафенето сандъчета с цветя, които достигаха до раменете, и беше по-скоро в сянка. По средата на карираната покривка блещукаше самотна свещ.
— Струва ми се, че и полковник Витковски би могъл да бъде тук с нас — каза Де Врийс.
— И аз така мисля — съгласи се Латъм. — Защо го няма? Сорънсън каза, че ще имаме нужда от специалист като него.
— Той предпочете да не идва — обясни Моро. — Полковникът е едър, забележителен човек и много хора в Париж го познават по физиономия.
— Тогава защо не се срещнахме някъде другаде? — попита Дру. — В хотелска стая, да речем…
— Отново заради полковника. Виждате ли, той все пак присъства тук по някакъв начин. Отпред до бордюра е паркирана кола на американското посолство без отличителни знаци. Шофьорът през цялото време ще седи зад волана, а двамата му придружители — морски пехотинци в цивилни дрехи — ще обикалят сред минувачите зад стената от саксии.
— Значи той прави проверка — каза Де Врийс. Думите й прозвучаха по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.
— Точно така. Тъкмо затова нашият общ приятел и тук играе ролята на войник, която съвсем не му отива. Витковски иска да се увери, че отникъде другаде не изтича информация, но в случай че това не е така, той възнамерява да постави натясно някого от своите подчинени и да научи източника.
— Такъв си е Стенли — отново се съгласи Латъм. — Единствения риск, който поема, е рискът за моя живот.
— Намирате се в пълна безопасност — каза шефът на „Дьозием“. — Лично аз изпитвам огромно уважение към вашите агресивни морски пехотинци… Карин — добави той, след като забеляза бинтованата й ръка. — Полковникът ми съобщи, че сте била ранена. Толкова съжалявам!
— Благодаря, бързо се възстановявам, а по-късно ще ми сложат и малка протеза, за да изглежда по- добре. Утре ще ходя на лекар, след което вероятно ще си сложа някакви модни ръкавици.
— Една от колите на „Дьозием“ ще бъде на ваше разположение, разбира се.
— Стан вече е уредил нещата — каза Дру. — Настоях, защото исках посолството да поеме всички разходи. Проклет да бъда, ако тя плати и едно су от собствения си джоб за лечението!
— Няма значение, скъпи…
— За мен има!
— А, „скъпи“. Значи такава била работата. Много се радвам и за двама ви.
— Извинете, мосю, не можах да се овладея.
— Моля ви, няма защо. Въпреки професията си аз съм романтик по душа. Освен това, полковник Витковски ми загатна, че между вас може би съществуват особени отношения. В такова положение е по- добре човек да не бъде сам. Самотата е пагубно нещо, когато си под напрежение.
— Добре казано, мосю… Клод, приятелю.
— Благодаря.
— Само един въпрос — прекъсна ги Латъм. — Мога да разбера защо Стенли не е тук, но вие? Не сте ли доста известен в Париж?
— Нищо подобно — отвърна Моро. — Снимката ми никога не се появява във вестниците или по телевизията — такава е политиката на бюро „Дьозием“. Дори на вратата на канцеларията ми няма табелка „Le Directeur“128. Това не означава, че враговете ми не разполагат с мои снимки. По всяка вероятност имат такива, но едва ли винаги забелязват присъствието ми. Не съм висок, не се обличам екстравагантно — всъщност съм съвсем обикновен. Както казвате вие, американците, не се откроявам сред тълпата, а имам и голяма колекция от шапки; вижте например каква идиотска шапка нося в момента. Това ми е абсолютно достатъчно.
— И срещу враговете ви ли? — попита Дру.
— Това е риск, който всички поемаме — не е ли така, приятелю? А сега нека ви съобщя последните новини. Както може би знаете, посланикът Кортлънд отлита с „Конкорд“ за Вашингтон утре сутринта…
— Сорънсън каза, че го вика за двайсет и четири часа — намеси се Дру. — Обяснението е: във връзка с някаква важна работа в Държавния департамент, за която Департаментът нищо не знае.
— Точно така. Междувременно госпожа Кортлънд се намира изцяло под наше наблюдение — можете да ми вярвате. Ще бъде следена навсякъде извън посолството и дори вътре в него — всеки телефонен номер, който набере, веднага ще се предава в моя офис с любезното съдействие на полковника…
— Не можете ли да подслушвате разговорите й?
— Рискът е твърде голям, нямаме време да препрограмираме телефоните. Тя със сигурност би забелязала подобни действия и лично би направила проверка.
— Точно по този начин и ти потвърди, че телефонът ми се подслушва.
— Чрез срещи на определени места — кимна Дру. — Много добре, че сте я поставили под наблюдение. Но да предположим, че нищо не се случи.
— Просто нищо няма да се случи — отвърна Моро, — но това много би ме учудило. Спомнете си, че под чаровната й външност се крие предан до фанатизъм последовател на тяхната кауза — убеден и обучен. Намира се само на един час път от границата със свещения Райх, към когото е така страстно привързана, а се е издигнала достатъчно високо, за да има нужда от лично удовлетворение. По-правилно би било да го наречем акламация, защото егото на зоненкинда наистина е изключително силно. Изкушението е също толкова силно. Според мен тя ще се възползва от отсъствието на посланика, за да се раздвижи и да научи нещо повече.
— Дано да сте прав — намръщи се Латъм.
