Келнерът се приближи до масата. Носеше поднос, върху който имаше чаши и две бутилки вино.
— Собственикът винаги ми носи от най-новите си вина, за да му кажа дали ги одобрявам, или не — тихо обясни шефът на „Дьозием“, докато келнерът отваряше бутилките. — Ако предпочитате нещо друго, моля ви, кажете ми.
— Не, това е чудесно — Дру погледна към Карин и двамата кимнаха.
— Мога ли да ви попитам — започна Де Врийс, когато келнерът си тръгна, — ако Дру се окаже прав и нищо не се случи, дали бихме могли да накараме Жанин да се пораздвижи?
— Как например? — попита французинът. — Наздраве! — тихо добави той и вдигна чашата си. — За всички нас… Как, скъпа Карин?
— Не знам точно. Може би чрез „Антинеос“. Познавам ги и те ме познават; нещо повече — извънредно ценяха съпруга ми.
— Продължавай — каза Латъм, без да отмества поглед от нея. — Имай предвид, че Сорънсън ги определи като недотам благонадеждни.
— Глупости!
— Може и да са глупости, но старият Уесли е надарен с инстинкт, с какъвто малко хора се раждат — освен може би Клод и вероятно Витковски.
— Прекалено щедър сте, що се отнася до мен, но мога да гарантирам за моя приятел Сорънсън. Талантът му е повече от изключителен.
— Той твърди същото за вас. Освен това ми е казвал, че сте спасил живота му в Истанбул.
— Тогава спасявах и своя собствен. Но да се върнем към тези „Антинеос“, Карин. Как да ги използваме, за да тласнем жената на посланика към недискретна постъпка?
— Все още не знам, но те много добре познават неонацистите. Знаят имена, кодове, начини за свръзка; в папките им се съдържат хиляди тайни, които не биха споделили с никого. Но в този случай може би ще направят изключение.
— Защо? — попита Дру.
— И аз ще се присъединя към въпроса му. От всичко, което знаем за „Антинеос“, те наистина не споделят нищо. Те са независима разузнавателна организация, изцяло затворена в себе си, която не е отговорна пред никого другиго, освен пред себе си. Защо да променят правилата и отварят папките си пред външни хора?
— Не папките, а само внимателно подбрана информация, може би просто спешен код за свръзка, който използват „Зоненкиндер“.
— Не чухте въпроса ни, госпожо — каза Латъм, наведе се и нежно постави ръка върху бинтовете. — Защо да правят това?
— Защото ние знаем нещо, което те не знаят. Имаме една истинска внедрена зоненкинд тук, в Париж. Аз ще водя преговорите.
— О-хо! — възкликна Дру и се облегна назад. — Примамка!
— Не ми звучи неразумно — каза шефът на бюро „Дьозием“, приковал поглед в Де Врийс. — Но няма ли да поискат доказателства?
— Ще поискат. Мисля, че можете да им ги предоставите.
— По какъв начин?
— Извини ме, скъпи — Карин бързо погледна Латъм, — но „Антинеос“ като че ли се разбират по-добре с „Дьозием“, отколкото с Централното разузнавателно управление. Европейци са — не е задължително да има друго оправдание — и тя отново се обърна към Моро. — Ще ми трябва малка бележка върху ваша бланка, където да са записани датата, часът и степента на секретност, регистрирани от уредите ви по охраната; от нея трябва да се вижда, че ми е разрешено да опиша операцията по наблюдението над доказана зоненкинд, която заема висок служебен пост в Париж, без да съобщавам името, докато не получа разрешение от вас. Това ще бъде достатъчно. Ако изявят желание да ни сътрудничат, ще включим скрамблера и ще ви се обадя по личния телефон.
— Дотук не открих грешка — с възхищение отбеляза Моро.
— Аз обаче открих — възрази Дру. — Да предположим, че Сорънсън е прав. Ако неонацистите са проникнали в „Антинеос“? Тя ще се превърне в пушечно месо, а аз не мога да позволя това.
— О, моля те — каза Де Врийс. — С хората от „Антинеос“, които и двамата познаваме, аз се запознах още по времето, в което дойдоха да живеят в Париж. Двама от тях бяха свръзки на Фреди.
— А третият?
— За Бога, скъпи, та той е свещеник!
Изведнъж някъде иззад редицата от саксии се чуха викове. Собственикът се втурна към масата и троснато каза на Моро:
— Неприятности! Трябва да се махате. Станете и ме последвайте!
Тримата станаха и тръгнаха след собственика. На по-малко от десет фута разстояние имаше скрито копче. Той го натисна и последното сандъче с цветя се отмести.
— Бягайте навън! — изкрещя той. — Навън!
— Виното беше чудесно — каза шефът на „Дьозием“.
Двамата с Латъм хванаха Карин под ръка и се промъкнаха през дупката в стената.
Изведнъж и тримата се обърнаха — вниманието им бе привлечено от виковете на изплашената тълпа пред кафенето. Накрая разбраха. Карин остана със зяпнала уста. Моро затвори очи от болка, Латъм гневно изруга. Светлината на уличната лампа проникваше през предното стъкло на колата на посолството и осветяваше шофьора зад волана. Той се беше извил назад към облегалката. Струйка кръв се стичаше от челото към лицето му.
23.
— Божичко, навсякъде са, а ние не ги виждаме! — изрева Дру и силно удари с юмрук по бюрото в хотелската стая. — Как са ме открили?
Клод Моро мълчаливо стоеше до прозореца и гледаше навън.
— Не теб, приятелю — тихо каза той. — Не полковник Уебстър, а мен.
— Вас? Доколкото си спомням, вие ми казахте, че едва ли някой в Париж би могъл да ви познае! — враждебно отбеляза Латъм. — Казахте, че сте обикновен и че имате колекция от идиотски шапки!
— Това няма нищо общо — може и да не са ме познали. Знаели са къде ще бъда.
— Но как, Клод? — попита Де Врийс. Тя седеше на леглото в стаята си в хотел „Бристол“, където решиха да се скрият, като всеки от тях се качи поотделно.
— Вашето посолство не е единственото място, където са успели да проникнат.
Моро се обърна. Лицето му изразяваше тъга и гняв.
— Проникнали са в моя офис.
— Искате да кажете, че дори в светая светих — бюрото „Дьозием“ — има „къртица“?
— Моля те, Дру — поклати глава Карин, като му правеше знак, че Моро е силно обезпокоен.
— Нямах предвид бюрото, мосю — шефът на „Дьозием“ настоятелно погледна Латъм и студено добави: — Имах предвид моя собствен офис.
— Не разбирам — тихо каза Дру; в гласа му вече не се долавяше сарказъм.
— Не бихте могъл да разберете, защото не познавате нашата система. Тъй като съм директор, в бюрото винаги трябва да знаят къде се намирам, в случай че възникне нещо спешно. Освен на Жак, който ми помага да си планирам деня, оставям координатите си на още един подчинен, който работи в тясна връзка с мен и на когото изцяло се доверявам. Той разполага с радиотелефон и аз мога да се свържа с него по всяко време на денонощието.
— Кой е той? — попита Карин и се наведе напред.
— С нежелание трябва да ви отговоря, че това не е той, а тя. Моник д’Агост, моята секретарка, която работи с мен повече от шест години, но тя ми е нещо повече от секретарка. Моник е мой помощник и довереник. Единствено тя знаеше за кафенето — поне преди да го е казала на някой друг.
— Никога ли не сте се съмнявал в нея? — продължи Карин.
— А ти — в Жанин Клунс? — попита Дру.
