Вицепрезидентът Хауърд Келър бе висок пет фута и осем инча, но създаваше впечатлението, че е много по-едър. Много хора бяха констатирали този факт, но малцина от тях можеха да предложат задоволително обяснение. Може би най-близко до истината беше един застаряващ хореограф от Ню Йорк, който го бе наблюдавал по време на някакво културно събитие в Белия дом. Тогава той прошепна на един танцьор:
— Погледни го! Само отива до микрофона да представи някого, а виждаш ли? Цепи пространството пред себе си, разсича въздуха с тялото си. Труман го правеше; това е дарба — да ходиш като петел из двора.
Без значение дали имаше дарба, или приличаше на петел, Келър беше политик, с когото трябваше да се съобразяват, защото беше вътрешен човек във Вашингтон — бе прекарал четири мандата като конгресмен и дванайсет години като сенатор и се бе издигнал до член на мощния Финансов комитет. Беше се измъкнал от множество смъртоносни капани и прие избирането си за вицепрезидент въпреки факта, че беше по-стар и много по-мъдър от кандидата за президент на своята партия. Направи го, защото знаеше, че може да накара своите щати да гарантират избирането му. Освен това той наистина бе привързан към президента, възхищаваше се и от смелостта, и от ума му, макар че последният имаше още много да учи за вашингтонските нрави.
В момента обаче Келър беше далеч от подобни размишления. Той седеше зад голямо бюро, върху което цареше хаос. Погледът му бе втренчен в Уесли Сорънсън — директора на Консулски Операции.
— И преди бях чувал за подобни маймунски изпълнения — спокойно каза той.
— Разбирам, господин вицепрезидент…
— Хайде, Уес, прекалено дълго говорихме за това — прекъсна го Келър. — Аз бях този, който се опита да те направи директор на ЦРУ, не помниш ли? Единственият, който ми се противопостави, беше ти. Целият Сенат щеше да застане зад мен.
— Никога не съм искал това място, Хауърд.
— Затова се захвана с по-трудното — дребна идиотска службица, която би трябвало да координира дейността на Държавния департамент, ЦРУ и администрацията — не искам да споменавам и онези глупаци от Пентагона. Ти си луд, Уес. За разлика от останалите, ти поне знаеше, че тази работа е отвратителна.
— Така е, но мислех, че ще бъде нещо от областта на Съветите и мирното съвместно съществуване — не, не ми го казвай, знам, че това е работа на Конгреса.
— Благодаря ти, че ми спести думите… А сега, освен цялата тази каша, в която си се забъркал, двама неонацисти ти казват, че съм техен човек и участвам във възраждането на фашизма. Ако не обръщахме такова голямо внимание на това, подобно твърдение би ме докарало до смях. Тъкмо Хитлер беше казал, че ако достатъчно дълго повтаряш една лъжа, хората ще й повярват… Тази е достатъчно дръзка, Уес.
— За Бога, Хауърд, няма да допусна да се разпространи!
— Може би няма да успееш да я спреш. Рано или късно твоите двама скинове ще бъдат разпитани от други хора, сред тях — членове на администрацията, които ме мразят и са готови на всичко.
— Няма да позволя да се стигне дотам. Първо ще застрелям онези копелета.
— Това не е съвсем по американски — засмя се Келър.
— Не е. Но аз не съм точно американски тип. И преди съм правил такива неща.
— Тогава си бил действащ офицер, а и много по-млад.
— Да. Ако това може да те успокои, обвиниха и говорителя на Белия дом, а той е от другата партия.
— Боже мой, колко удобно! Това е пряк път към президентството. Първо президента, после вицепрезидента, а след тях и говорителя. Твоите нацисти познават нашата конституция.
— Бих казал, че единият е доста образован.
— Говорителят!… Този мил, любезен стар баптист, чийто единствен грях е, че се моли, докато върши неща, които не му харесват, защото няма друг начин да се приложи законът… Как, по дяволите, са се сетили точно за него?
— Казаха, че бил от германско потекло и по време на Втората световна война се противопоставил по убеждение на военната служба.
— Освен това е постъпил като доброволец в медицински корпус и е бил тежко ранен, докато е спасявал живота на войниците. Този път твоите нацисти са сгрешили. Ако бяха направили проучването си както трябва, щяха да научат, че на кръста си носи корсет от времето, когато са го измъкнали от Омаха Бийч, докато се е молил за децата, които е оставил, а самият той е бил на път да умре, по дяволите. Хитлерист, няма що!
— Слушай, Хауърд — наведе се напред Сорънсън. — Дойдох при теб, защото мислех, че трябва да знаеш, а не защото смятам, че в това обвинение има и най-малката доза истина. Сигурен съм, че си разбрал това.
— Сигурен съм, че е така: като се има предвид какво става сега в цялата страна, предупреждението е равносилно на предварително въоръжаване.
— Не само в нашата страна. В Лондон и Париж издирват неонацисти навсякъде…
— За съжаление са разкрили няколко души… Като казвам „за съжаление“, имам предвид, че няколкото жертви ожесточават ловците.
Келър протегна ръка и взе един вестник от бюрото си. Беше сгънат така, че да може да се прочете статията в долния десен ъгъл на първа страница.
— Виж това — продължи вицепрезидентът. — Днешният брой на вестник от Хюстън.
— По дяволите! — промърмори Сорънсън, когато взе вестника и зачете. Краткото заглавие го порази:
НАЦИСТИ В БОЛНИЦАТА
Пациенти се оплакват от обидни реплики
ХЮСТЪН, 14 юли. Въз основа на някои твърдения — писмени и устни, в които по решение на Настоятелството отделни имена се пазят в тайна — в болница „Меридиан“ започна разследване на персонала. Оплакванията са предизвикани от чести реплики на лекари и сестри, определени като откровено антисемитски или насочени срещу афроамериканци и католици. „Меридиан“ не представлява сектантска институция, но е всеизвестно, че клиентелата й е предимно протестантска; голям процент от посетителите й принадлежат към епископалната църква. Не е тайна също, че здравните работници в провинцията наричат тази болница „Протестантското изтрезвително за бели“ — игра на думи, тъй като „Меридиан“ има активно действащ отдел за лечение на алкохолици, който се намира на двайсет мили от града.
Нашият вестник получи копия от дванайсет писма, изпратени от бивши пациенти на болницата до тамошната администрация, но по обясними причини ще задържим публикуването им до изясняване на ситуацията, за да предпазим хората, чиито имена са посочени в тях.
— Поне не споменават имена — каза Сорънсън и захвърли прегънатия вестник на бюрото, без да си направи труда да отвори на „страница 2-ра, колона 1-ва“.
— Как мислиш, колко време ще продължи това? Нали не си забравил, че вестниците се четат?
— Отвратително!
— Разпространява се, Уес. Преди два дни в Милуоки е извършен мащабен саботаж в една пивоварна, защото имената на собственика и бирата, която произвежда, са немски.
— Четох за това. Не можах да си довърша закуската.
— Докъде го прочете?
— Горе-долу дотам, докъдето четох и сега. Защо?
— Името е немско, но семейството е еврейско.
— Направо ми се гади.
— А в Сан Франциско член на градския съвет на име Швин подал оставка поради заплахи по адрес на семейството му. Причината била, че в една от речите си казал, че няма нищо против обратните и има много приятели сред тях, но му се струва, че те упражняват много по-силно влияние върху меценатите, отколкото техният брой позволява. Логиката му може да бъде оспорена — без обратните изкуствата биха се развивали доста по-зле, но такава била политиката му и той трябвало да се придържа към нея… Нарекли го нацист, а в
