училище малтретирали децата му.
— Исусе, всичко се повтаря, не е ли така, Хауърд? Просто разменят етикетите и бесните кучета започват да лаят по когото им падне!
— Кажи ми, Уес — каза Келър, — имам доста врагове в този град и не всички са от опозиционната партия. Да речем, че нашите нацисти бъдат извикани на разпит пред Сената и с цялата си германска авторитетност заявят, че аз съм техен човек заедно с говорителя на Белия дом. Мислиш ли, че двамата с него ще оцелеем?
— Ако твърдо са решили да се изявят като нагли лъжци, естествено, че ще оцелеете.
— Да, но семената са хвърлени, Уес. Досиетата ни ще бъдат прегледани от враждебно настроени фанатици, които ще извадят от контекста стотици изказвания и след като ги съберат накуп, ще докажат правотата на надигналия се гняв… Току-що спомена Исус. Знаеш ли, че доброто старо КГБ е съставило цяло досие на Христос, като изводите в него са основани единствено върху Новия Завет. Стигнали са до заключението, че той е завършен марксист, истински комунист!
— Чел съм го — с усмивка отвърна директорът на Консулски Операции. — Беше абсолютно убедително, но аз бих казал, че досието го представя по-скоро като социалист-реформатор, отколкото като комунист. Никъде не се споменаваше, че е поддържал някоя политическа сила.
— Кесаревото кесарю, така ли, Уес?
— Има неясни моменти. Ще трябва да го прочета още веднъж.
Двамата мъже тихо се разсмяха. Сорънсън продължи:
— Разбирам какво искаш да кажеш. Както и в статистиката: едно нещо може да означава всичко, ако се извади от контекста.
— Какво да правим? — попита вицепрезидентът.
— Ще застрелям кучите синове, какво друго може да се направи?
— Просто други ще застанат на местата им. Не, по-добре започни да ги правиш на глупаци. Ще настояваш за разпит пред Сената и ще ги направиш за смях.
— Сигурно се шегуваш.
— Изобщо не се шегувам. Само това може да излекува нашата страна, както и Великобритания и Франция, от лудостта.
— Хауърд, но това е абсурдно! Само появата им по телевизията може да разпали пожара на „бдителността“!
— Не и ако се направи както трябва. Щом като те имат план, и ние трябва да имаме!
— Какъв план? Нищо не разбирам.
— Ти ще докараш двамата клоуни — каза Келър.
— Клоуни ли? Какви клоуни?
— Ще се поразровиш и ще доведеш свидетели — такива, които да поддържат твърденията им, и такива, които да им се противопоставят. Последните са лесни за откриване: говорителят и аз имаме досиета, които в общи линии предизвикват уважение, и ще се намерят разумни хора, които да ни подкрепят. Други, които да подкрепят нашите „клоуни“, ще се намерят по-трудно, но тъкмо в тях е ключът.
— Какъв ключ?
— Ключ от вратата, зад която вилнее лудостта. Трябва да открием достатъчен брой луди, които на пръв поглед да изглеждат достатъчно нормални и дори благоприлични, но дълбоко в себе си да са фанатици. Трябва да бъдат непоколебимо предани на каузата си, но когато ги подложим на кръстосан разпит, да се пречупят и да се разкрият.
— Струва ми се много опасно — намръщи се директорът на Консулски Операции. — А ако не се пречупят?
— Ти не си адвокат, Уес, но аз съм. Уверявам те, че това е най-изпитаният номер при съдебен процес — ако адвокатът е добър. Боже мой, дори в пиесите и филмите го използват — много е подходящо за мелодрама.
— Започвам да разбирам. „Бунтът на Кейн“, капитан Куийд…
— И почти всички серии за Пери Мейсън, които някога сме гледали — довърши Келър.
— Но това са измислени истории, Хауърд. Истории за развлечение. А ние говорим за действителността, неонацистите съществуват!
— И „комунистите“, и „розовите“, и „спътниците“ съществуваха, а ние почти изгубихме от поглед тихите съветски шпиони-професионалисти, защото преследвахме набелязани мишени, докато в Москва тихичко ни се присмиваха.
— Тук трябва да се съглася с теб, но не съм сигурен, че аналогията е уместна. Студената война наистина съществуваше — аз съм неин продукт. Но как хората на закона могат да отрекат това, което става сега? Реалната заплаха в лицето на онзи учен Мец или британския съветник на държавния секретар Моуздейл… Има и други, но още е рано да ги коментираме.
— Аз не предлагам да забавим лова на истинските хищници. Искам само да се излекува манията да се раздухват нещата… Убеден съм, че си съгласен с мен.
— Съгласен съм. Просто не знам как един разпит пред Сената би могъл да я излекува. Предвиждам само много бурна развръзка.
— Нека ти обясня на фона на последните събития, но първо ще ти припомня, че съм служил в армията. Ако онзи адвокат Съливан, съветникът на Оливър Норт, работеше като адвокат на Сенатския комитет, господин Норт сега щеше да седи на подсъдимата скамейка вместо да обмисля поредното си публично изявление. Той беше чисто и просто лъжец, престъпил войнишката си клетва, опозорил униформата и страната си, която прикри незаконните му действия с удобни фалшиво набожни фрази, и вината му го издигна още повече — той се превърна в бог, а това нямаше нищо общо с направеното от него.
— Казваш, че адвокатът Съливан би могъл да го провали?
— Просто предположих, а мога да се сетя за още поне дузина други като него. По онова време с колегите седяхме в офиса, пийвахме си и гледахме процеса по телевизията. Шегувахме се, мислехме кой от колегите ни по професия би могъл да постави този лъжец на мястото му, а сред нас имаше хора и от двете партии. Накрая се спряхме на един свиреп сенатор от Средния Запад, бивш прокурор, който ужасно ни изнервяше, но беше истински гръмовержец.
— Мислиш ли, че би могъл да го направи?
— Без съмнение. Освен това беше служил в морската пехота и бе удостоен с Орден за храброст от Конгреса. Решихме, че трябва да се появи със синята униформа и с пурпурната лента на Ордена на врата.
— Щеше ли да се справи?
— Спомням си какво беше казал: „Този жалък ревльо не го заслужава. Работя като луд, за да накарам хората от моя щат да се заловят за работа“. Но мисля, че би му харесало.
— Тайно ще прегледам досиетата — каза Сорънсън и се изправи. — Но все още имам сериозни съмнения. Не съм от хората, които се доверяват на надеждата — това е наследство от годините, в които бях действащ агент. Възможно е да имам нужда от твоята помощ, когато се стигне до президента или до държавния секретар, с когото трябва да поддържаме връзка.
— Значи трудностите са в дипломатическата област?
— Най-трудно е в посолството.
— Болинджър не върши работа, но в Европа го харесват. Смятат го за интелектуалец. Не могат да проумеят, че предварително отрепетираните му паузи са насочени изцяло към това да се обърнат нещата така, че ние да извлечем полза.
— Налага ми се да се съглася с това. Винаги съм смятал, че е прекалено повърхностен.
— Не си прав, Уес. Има нещо, което той приема твърде насериозно — себе си, а за наш късмет — и президента.
— Президентът знае ли това?
— Разбира се, той е много умен човек, дори изключително умен. Честно казано, мисля, че нашият човек в Овалния кабинет от време на време се нуждае от добър съветник.
— Безспорно, но, както казваш, той е умен и лека-полека ще разбере нещата.
— Ако можех да го накарам да изпъди няколко души от този град, щеше да започне още по-бързо да ги
