разбира. Щеше да му бъде много по-лесно.
— Благодаря ти, че ми отдели време, Хауърд — господин вицепрезидент. Ще ви информирам за развоя на събитията.
— Не се занасяй, господин директоре. Ние, динозаврите, трябва да помогнем на младите двуноги, които сега изпълзяват от водата.
— Чудя се дали ще можем.
— Ако не ние, кой друг? Хора като Адам Болинджър? Ловци на вещици?
— Скоро пак ще си говорим, Хауърд.
На три хиляди мили оттам — в Париж — бе ранен следобед. Слънцето грееше, беше топло, небето беше ясно — чудесен ден за разходки по булевардите, градината на Тюйлери, крайбрежието на Сена, където лодките се плъзгаха по водата под многобройните мостове. През лятото Париж е несравнимо място.
За Жанин Клунс-Кортлънд денят беше повече от чудесен — беше ден на триумф. Бе останала свободна за ден-два, свободна от морала на средната класа, от досадния си съпруг, който още мечтаеше за предишната си съпруга и често повтаряше името й насън. За миг тя си помисли колко хубаво, колко добре би било да й възложат задача с любовник, който ще може да я задоволи така, както многобройните млади студенти в Чикаго, които тя внимателно подбираше. Имаше едно аташе от немското посолство — привлекателен мъж на около трийсет и една-две години, който явно флиртуваше с нея; можеше да му се обади — той би хукнал към първото място, което му предложи. Но не биваше, колкото и приятна и изкусителна да беше тази мисъл; трябваше да посвети свободното си време на по-важни, далеч не толкова егоистични неща. Беше си взела отпуск за времето, през което нейният съпруг, посланикът, щеше да отсъства, защото имаше някои домашни задължения, които изпълняваше много по-лесно в негово отсъствие. Разбира се, никой не възрази, а тя ясно обясни, че ще обикаля магазините, за да търси нови тапети за апартамента… отказа да вземе лимузина от посолството, като обясни, че за нея това ще бъде приятно занимание, за което Държавният департамент няма нужда да плаща.
Колко лесно подбираше думите! И как иначе? Още от деветгодишна я обучаваха за бъдещата й работа. Тя позволи да й поръчат такси.
Преди да напусне Вашингтон, Жанин бе получила адрес и код за свръзка с член на Братството. Това беше обущарницата на „Шан-з-Елизе“; трябваше да използва два пъти името „Андре“ в кратък разговор, като например: „Андре казва, че вие сте най-добрият обущар в Париж, а Андре никога не греши“. Тя даде адреса на шофьора и се отпусна на седалката. Обмисляше каква информация да изпрати в Германия. Истината, разбира се — но да бъде формулирана по такъв начин, че ръководството не само да се възхити от невероятните й способности, но и да прозре колко мъдро би било да я изтеглят в Бон. Тя беше съпруга на професионалист. Бяха й казали, че един наскоро разведен служител от външните служби ще се появи в Департамента. Останалото беше лесно — Даниъл Кортлънд бе самотен и потиснат, търсеше спокойствие, а тя му го осигури.
Таксито спря пред обущарницата. Това беше нещо повече от обикновена обущарница; приличаше по- скоро на малка кожарска империя. Лъскави ботуши, седла, различни приспособления за езда изпълваха подредените с вкус витрини. Жанин Клунс слезе и освободи таксито.
На трийсет ярда зад потеглящото такси спря колата на „Дьозием“ — място, където не бе разрешено паркиране. Шофьорът извади радиотелефон на ултрависоки честоти и веднага се свърза с офиса на Моро.
— Да — отговори самият Моро, тъй като още нямаше секретарка на мястото на убитата Моник д’Агост, чиято смърт бе запазена в тайна — беше обявено, че е болна.
— Мадам Кортлънд току-що влезе в „Ботуши и седла“ на „Шан-з-Елизе“.
— Място за богати ездачи — забеляза шефът на „Дьозием“. — Странно, в досието на посланика не се споменава нищо за любов към конете.
— Мястото се слави и с ботушите си, господине. Казаха ми, че са много удобни и издръжливи.
— Как си представяте Кортлънд в ботуши — били те издръжливи или не?
— Може би мадам ги харесва.
— Ако харесваше подобни неща, предполагам, че би отишла право при Шарл Журден в магазин „Ферагамо“ на „Сент Оноре“.
— Само ви докладвам това, което виждам. Да кажа ли на колегата си да влезе?
— Това е добра идея. Кажи му да прегледа асортимента, да разпита за цените и всичко останало. Ако мадам открие това, което търси, ще си тръгне бързо.
— Да, господине.
Един човек в „Пежо“ комби, облечен в скъп делови костюм на тънко райе, направи завой на широкия булевард „Шан-з-Елизе“ и спря точно срещу „Ботуши и седла“. Той също вдигна телефона в колата си. Но вместо парижки номер набра кода на Бон, Германия. След броени секунди се свърза.
— Guten Tag130 — обадиха се отсреща.
— Пак съм аз, от Париж — каза добре облеченият мъж в пежото.
— Толкова ли беше наложително да убиете онзи шофьор снощи?
— Нямах избор, майн хер. Позна ме — беше ме видял в квартирата на „Блицкриг“ в Авиньонските складове.
— Да, да, спомням си.
— Беше шофьор на полковника и на другите двама — армейския офицер и русата жена, когато идваха в склада. Тогава ме видя и снощи — още веднъж. Извика ми да спра — какво можех да направя?
— Много добре, в такъв случай — моите поздравления.
— В такъв случай?… Ако ме бяха заловили, щяха да ме натъпчат с наркотици и да разберат какво търся там! И за това, че съм убил секретарката на Моро и съм разбрал къде е.
— Приемете най-искрените ми поздравления — каза гласът от Германия. — Ще хванем Моро, сега той е твърде опасен за нас. Мисля, че това е само въпрос на време, нали?
— Да, но не за това ви се обаждам.
— За какво тогава?
— Преследвах автомобил на „Дьозием“ без отличителни знаци. С часове стоеше паркиран пред американското посолство. Необичайно е — мисля, че ще се съгласите.
— Така е. И какво?
— Следят внимателно съпругата на посланика, фрау Кортлънд. Току-що влезе в скъп магазин за кожени изделия, „Ботуши и седла“…
— Боже мой! — прекъсна го човекът от Бон. — Това е каналът „Андре“!
— Моля?…
— Почакай, след малко ще се върна.
Минутите минаваха, мъжът в пежото почукваше с пръсти по кормилото и държеше слушалката на дясното си ухо. Най-сетне гласът от Германия отново се обади:
— Слушай ме внимателно, Париж — настоятелно каза човекът. — Разкрили са я.
— Кого, майн хер?
— Няма значение. Просто слушай заповедта и изпълнявай… Убий жената при първия удобен случай. Убий я!
24.
