Даниъл Ръдърфорд Кортлънд, посланик в Париж, мълчаливо се взираше в страниците, които държеше в ръце — четеше и препрочиташе написаното, докато го заболяха очите. Накрая по бузите му потекоха сълзи. Той ги изтри и седна скован пред бюрото на Уесли Сорънсън.
— Съжалявам, господин посланик — каза директорът на Консулски операции. — Знаех, че ще ви причини болка, но трябваше да ви го кажа. Ако имате някакви съмнения, Карл Шнайдер е готов да долети тук, за да говори лично с вас.
— Чух записа на разговора, какво повече ми трябва?
— Мога да ви предложа да разговаряте с него по телефона. Записите могат да се фалшифицират, като се използва друг глас. Номерът му е в телефонния указател, можете да помолите телефониста да ви свърже…
— Искате да го направя, така ли?
— Честно казано, да.
Сорънсън взе един от телефоните и го постави пред Кортлънд.
— Това е личната ми линия. Ще трябва да ми се доверите. Ето кода на областта.
— Вярвам ви.
Кортлънд взе телефона, набра кода на Сентралия, Илинойс, и даде номера на телефонистката. Натисна бутона за прекъсване на връзката, пусна го и отново набра.
— Да, ало — чу се глас със силен акцент.
— Казвам се Даниъл Кортлънд…
— Ах, той ми каза, че може би ще се обадите. Много съм изнервен, сигурно разбирате…
— Да, разбирам, и аз съм изнервен. Мога ли да ви задам един въпрос?
— Разбира се, господине.
— Кой е любимият цвят на жена ми?
— Червеното. Или по-бледото, цикламено розово.
— А кое е любимото й ястие?
— Онова ястие с телешко — името му беше италианско. Мисля, че се казваше „Пиката“.
— Тя има любим шампоан, можете ли да ми кажете кой е?
— Боже мой, трябваше да го поръчвам в нашата аптека и да й го изпращам в университета. Течен сапун със съставка, наречена кетоконзол.
— Благодаря ви, господин Шнайдер. Предполагам, че това е болезнено и за двама ни.
— За мен е много по-болезнено, господине. Тя беше толкова добро и способно дете! Не разбирам накъде върви светът.
— И аз не разбирам, господин Шнайдер. Благодаря ви и довиждане.
Кортлънд затвори телефона и отново се отпусна в креслото.
— Може да налучка първите две, но не и последното.
— Какво искате да кажете?
— За шампоана. Поръчва се само с рецепта — профилактично средство срещу себореен дерматит, а тя от време на време страда от това заболяване. Не иска никой друг да знае и аз трябва да го купувам на свое име, както е правил и господин Шнайдер.
— Убедихте ли се?
— Бих искал да повярвам, че е грешка и да се върна в Париж с чисто досие, но това е невъзможно, нали?
— Не.
— Всичко изглежда толкова абсурдно! Преди Жанин имах чудесен брак: прекрасна съпруга, добри деца, но Държавният департамент все ме изпращаше ту тук, ту там — в Южна Африка, в Куала Лумпур, в Мароко, в Женева — винаги като главен аташе, а накрая ме изпратиха във Финландия — вече като посланик.
— Проверявали са ви. Боже мой, човече, измъкнали са ви от блатото и са ви изпратили посланик във Франция — пост, който обикновено се пази за хора с голям принос в политиката!
— Само защото можех да успокоя положението — каза Кортлънд. — Настроението на „Ке д’Орсе“ ставаше все по-антиамериканско, а аз можех да неутрализирам антифренското влияние, което надделяваше във Вашингтон. Мисля, че ме бива за това.
— Очевидно е така.
— Но това ми струваше семейството.
— Как влезе в живота ви Жанин Клунс?
— Знаете ли, това е много интересен въпрос. Всъщност не знам. Бях изпаднал в обичайната депресия след развод — живеех сам, съпругата и децата ми се бяха върнали в Айова, а аз се чудех какво да правя. Беше ужасно. Но Държавният департамент продължаваше да настоява да се появявам на приеми и коктейли. Една вечер в британското посолство срещнах тази хубава дама — толкова жизнена, толкова интелигентна — която явно прояви интерес към мен. Тя ме хвана подръка; обикаляхме от група на група и навсякъде говореха хубави неща за мен, но това бяха дипломати, които познавах, затова не приемах думите им насериозно. Тя обаче ги прие насериозно и започна да ласкае егото ми. Мисля, че можете да се досетите за останалото.
— Не е трудно.
— Така е. Трудно е сега. Какво да правя? Сигурно би трябвало да съм изпълнен с гняв, да бъда вбесен от предателството й, да жадувам за отмъщение, но нищо подобно не изпитвам. Просто се чувствам опустошен и празен. Ще подам оставка, разбира се, няма смисъл да упорствам и да продължавам. Когато служител от най-висок ранг е опозорен по този начин, той трябва да бяга презглава.
— Мисля, че можете да бъдете по-полезен и на себе си, и на страната — каза Сорънсън.
— Как?
— Като направите най-трудното. Върнете се в Париж, сякаш никога не сме се срещали и не сме разговаряли.
Учуден, Кортлънд погледна директора на Консулски Операции. Накрая каза:
— Това е невъзможно… и нечовешко. Не бих могъл да го направя.
— Вие сте изключителен дипломат, господин посланик. Никога не биха ви пратили в Париж, ако не бяхте такъв.
— Но това, което искате от мен, е отвъд границите на дипломацията. То навлиза в сферата на личните чувства. Не бих могъл по никакъв начин да скрия презрението си. Чувствата, които изпитвам към нея, ще излязат на повърхността в момента, в който я видя. Вашето желание е просто неразумно.
— Позволете ми аз да ви кажа кое е неразумно, господин посланик — рязко го прекъсна Сорънсън. — Това, което вие правите, е неразумно! Как човек като вас, толкова интелигентен и опитен, дългогодишен служител в сферата на международните отношения, който е работил в толкова посолства по света и винаги е бил нащрек поради заплахата от шпионаж, е могъл да се ожени за зоненкинд, за нацистка! Има и нещо още по-неразумно. Трийсет или петдесет години тези хора са се крили къде ли не. Сега е дошло тяхното време и те изпълзяват от леговищата си, а ние не знаем нищо за тях; знаем само, че съществуват! Получихме списък на стотици хора с високо обществено положение, които може и да са, но може и да не са участници в това световно движение. Не е нужно да ви обяснявам, че в цялата страна, а и в страните- съюзници, цари страх и объркване — сам виждате това. Всеки момент може да избухне всеобща истерия: кой е замесен и кой — не?
— Не оспорвам нищо от това, което казахте, но с какво ще се променят нещата, ако се върна в Париж като невинен съпруг?
— Ще съберем информация, господин посланик. Трябва да научим как действат тези зоненкиндер, с кого се свързват, как общуват с останалите неонацисти. Нали разбирате, трябва да имат някаква йерархия, ръководители. А госпожа Кортлънд — съпругата на посланика във Франция — не е дребна риба.
— Наистина ли смятате, че Жанин може да ви помогне?
— Тя е най-ценното ни откритие. Всъщност, ако трябва да бъдем откровени, тя е единственото ни откритие. Дори да открием други зоненкиндер, нейното положение и фактът, че със самолет за броени минути може да стигне до границата с Германия, я превръщат в най-важния човек за нас. Ако поддържа връзка с по-висши инстанции или те поддържат връзка с нея, тя веднага може да ни отведе при скритите водачи на движението. Трябва да открием тези водачи. Това е единственият начин да се преборим с тази
