Добре облеченият мъж в пежото от отсрещната страна на булеварда беше нетърпелив и разтревожен. Беше минал почти час, а фрау Кортлънд не излизаше от магазина. Знаеше, че жените са извънредно мудни купувачи, особено богатите жени. Безпокоеше го фактът, че колата на „Дьозием“ си бе тръгнала преди половин час, и това очевидно беше идея на втория агент на „Дьозием“, който излезе от магазина, втурна се към колата и заговори с колегата си на волана. Какво се беше случило? Чудеше се дали да проследи официалния автомобил, или да остане да чака жената на посланика. Но след като си припомни настоятелната заповед, реши да чака. Началникът му в Бон беше почти в истерия. Убийството трябваше да се извърши незабавно. Ако се забавеше, последствията щяха да бъдат неприятни.
Той беше опитен убиец и не смееше да се провали. Досега бе само надзирател на блицкригерите, а сега го караха да върши тяхната работа. Не че не беше убивал; идваше от ЩАЗИ и бе един от първите, променили убежденията си, превърнали се от предани комунисти в също толкова предани фашисти. За хора като него това бяха просто етикети без значение. Той жадуваше за власт, за възможност да живее извън закона и да знае, че не зависи от решенията на плиткоумни чиновници. А бюрократите се ужасяваха от ЩАЗИ също както министрите на Третия Райх се ужасяваха от Гестапо. Съзнанието за това го развеселяваше. И все пак, за да се държат на положение, хора като него трябваше да участват в определени структури, в които да виреят.
Убий жената при първия удобен случай. Убий я!
Куршум в главата, изстрелян отблизо сред тълпата на „Шан-з-Елизе“ — каква привлекателна възможност! После щеше да грабне чантата й като трофей, който да изпрати в Бон, и щеше да потъне в тълпата от хора, излезли на следобедна разходка. Всичко това щеше да отнеме не повече от две-три секунди. Преди четири години бе успял да направи това в Западен Берлин, където застреля британски офицер от МИ-5, който на няколко пъти бе минавал отвъд Стената.
Човекът в пежото отвори жабката, извади револвер двайсет и втори калибър и го мушна в джоба на сакото си. Запали колата, леко се плъзна по улицата, обърна и спря до отсрещния бордюр, точно когато едно синьо „Ферари“ освободи мястото. Входът на скъпия магазин се падаше отляво на не повече от десет метра и се виждаше изцяло. Можеше за секунди да слезе от колата и да настигне жертвата веднага щом я види да излиза. Той слезе от пежото и тръгна към красиво подредената витрина на „Ботуши и седла“. Внимателно започна да разглежда екстравагантните стоки зад стъклото, без да изпуска от поглед входа.
Изминаха осемнайсет минути; търпението на убиеца все повече се изчерпваше. В този момент през витрината го погледна любезното лице на продавача. Мъжът дружелюбно сви рамене и се усмихна. След секунди младият служител се показа на входа и го заговори:
— Забелязах, че от доста време разглеждате асортимента. Може би ще успея да ви помогна, мосю…
— Всъщност чакам един човек, който закъснява. Трябваше да се срещнем тук.
— Без съмнение наш клиент. Защо не влезете вътре, а стоите на това слънце? Толкова е горещо!
— Благодаря.
Бившият служител на ЩАЗИ последва продавача в магазина.
— Ще разгледам вашите ботуши.
— В цял Париж няма по-добри, господине. Ако имате нужда от помощ, можете да ме повикате.
Германецът огледа магазина и отначало не повярва на очите си. После бавно разгледа жените една по една; бяха седем. Някои стояха прави и оглеждаха току-що купени принадлежности за езда, други седяха и мереха ботуши. Нямаше я!
Ето защо чиновникът от „Дьозием“ се беше върнал в колата! Беше разбрал това, което опитният убиец откри едва след час! Жената на посланика се беше измъкнала. Къде ли бе отишла? Кой й бе помогнал да си тръгне незабелязана? Очевидно някой от магазина.
— Мосю? — убиецът застана до редица от излъскани ботуши и кимна на чиновника. — Може ли за момент?
— Да, господине — отвърна служителят и се приближи усмихнат. — Открихте ли нещо по ваш вкус?
— Не съвсем, но бих желал да ви задам един въпрос. Преди малко не бях докрай откровен с вас, за което искам да ви се извиня. Виждате ли, аз съм служител в „Ке д’Орсе“. Възложено ми бе да придружавам една важна американка, за да я предпазя от неприятности в Париж. Както вече ви казах, тя закъсня, но не е нормално да закъснява толкова много. Възможно е да е влязла вътре, преди да дойда, да си е тръгнала и аз да съм я изпуснал.
— Как изглежда?
— Средно висока, много симпатична, около четирийсетгодишна. Косата й е светлокестенява. Казаха ми, че ще бъде облечена в лятна рокля в бяло и розово, вероятно доста скъпа.
— Огледахте ли се, мосю? На това описание отговарят половината ни клиентки!
— Кажете ми — продължи убиецът, — възможно ли е да е излязла от друго място, да речем, през задния вход?
— Струва ми се твърде необичайно. Защо да го прави?
— Не знам — отвърна мъжът в раиран костюм. Тонът му издаваше нервност. — Просто попитах дали е възможно.
— Чакайте да помисля — намръщи се продавачът и се огледа. — Имаше една жена в розово, с която нямах възможност да разговарям, защото бях зает с графиня Лавоазие — чудесна, но много взискателна клиентка.
Убиецът не знаеше какво да прави. Началникът му бе нарекъл магазина „Каналът Андре“. Ако продължаваше да задава въпроси, можеха да съобщят в Бон за невнимателното му поведение. От друга страна, ако жената на посланика седеше отзад в магазина или бе отишла някъде другаде, той трябваше да научи това. Фрау Кортлънд бе излязла от посолството без охрана, без обичайната лимузина и въоръжен ескорт. Обстоятелствата бяха благоприятни и не се знаеше кога ще се появи нова възможност. Може би след дни! А убийството не биваше да се отлага.
— Ако ми позволите — каза той на услужливия продавач, — тъй като това е официално поръчение и правителството държи на това, бихте ли ми казал дали Андре е тук!
— Боже мили, пак този Андре! Днес това име е много популярно, но тук няма Андре. Както и да е, когато има съобщения за него, който и да е той, те се приемат от управителя, мосю Рамбо. Но мисля, че той си тръгна.
— Много популярен… днес? — учудено попита убиецът.
— Честно казано — каза продавачът и понижи глас, — подозирам, че тайнственият Андре е любовницата на Рамбо.
— Казахте, че днес е много популярен.
— О, да! Преди броени минути една възхитителна млада дама ми предаде съобщение за Андре.
— Какво беше то? Трябва да си спомните, аз съм правителствен чиновник.
— Съмнявам се, че това би заинтересувало правителството. Ако съм разбрал правилно, в това няма нищо опасно, дори е забавно.
— Какво сте разбрал?
— Мисля, че градовете и страните заместват нещо друго?
— Какво например?
— Най-вероятно хотели. „Лондон“ означава „Кенсингтън“ или „Англьотер“; „Мадрид“ — „Есмералда“; „Сен-Тропе“ — „Сен-Пере“, разбирате ли какво имам предвид?
— Нямам представа.
— Любовни срещи, мосю. Хотелски стаи, в които любовниците могат да се срещат, без да тревожат тези, с които живеят.
— А какво беше съобщението?
— Съвсем просто! Хотел „Абатство Сен Жермен“.
— Моля?…
