„Шан-з-Елизе“. Съмненията й донякъде се уталожиха при появата на висок мъж на средна възраст, който изникна сякаш изпод земята, а всъщност бе излязъл от една малка врата отляво. Беше облечен спортно — в меки сини джинси и бежово велурено яке, които бяха най-доброто от „Сент Оноре“, а шалчето на врата му — най-скъпото, което се продаваше в „Ермес“. Той й направи знак да го последва.
Минаха през тясната врата и тръгнаха по също толкова тесен и тъмен коридор. Стигнаха до друга врата. Високият мъж натисна няколко бутона върху квадратно електронно табло и я отвори. Жанин го последва и влезе в офис, който се различаваше от първия както хотел „Риц“ от обикновена кухня. Стените и мебелите бяха направени от висококачествено дърво и кожа, картините бяха оригинални творби на импресионистите, в ниския огледален бар бяха подредени чаши и гарафи от кристал „бакара“.
— Заповядайте, фрау Кортлънд — любезно и дружелюбно каза мъжът. — Аз съм Андре.
— Знаете ли коя съм аз?
— Разбира се, два пъти сте използвала името ми и кода „Дрозд“. Вече няколко седмици очакваме да се свържете с нас. Седнете, моля.
— Благодаря.
Жанин седна до едно бюро, а германецът се настани на стола до нея.
— Досега нямах възможност да се обадя.
— Така и предположихме. Вие сте изключителна жена. Вашите кодирани съобщения се получават редовно в Берлин. Благодарение на информацията ви за финансовите проверки в Париж и Вашингтон нашите сметки не пострадаха. Много сме ви благодарни.
— Винаги съм се чудила, господин Андре, защо в Берлин? Защо не в Бон?
— Бон е много малък град, нали? Берлин е голям град, в който цари бъркотия, и винаги ще си остане такъв. Сблъсък на интереси, хаос — падането на Стената, притокът на имигранти… В Берлин нещата се прикриват много по-лесно. В края на краищата, парите остават в Швейцария, а трансферите, които извършваме, са големи.
— Значи оценявате работата ми? — попита съпругата на посланика.
— Извънредно високо. Как можете да се съмнявате в това?
— Не се съмнявам. Просто мисля, че след всички тези години на добра работа вече е време да ме извикат в Бон и да получа признание. В момента имам възможността да предоставям извънредно ценна информация. Аз съм съпруга на един от нашите най-важни посланици в Европа. Каквото и да планират враговете ни срещу нас, аз първа го научавам. Бих желала да чуя лично от нашия Фюрер, че рискът, на който ежедневно се излагам, ще бъде възнаграден. Много ли искам според вас?
— Съвсем не, уважаема госпожо. И все пак аз не съм посланик, разбира се, но съм най-важната свръзка в Европа и приемам тези неща на доверие. Защо и вие не го направите?
— Защото никога не съм виждала родината си! Разбирате ли? Цял живот — от най-ранно детство — са ме обучавали, работила съм до изтощение в името на една единствена цел. Цел, която не можех да доверя на никого. Работя най-добре от всички, а не мога да кажа дори на най-близките си приятели защо се уморявам толкова много. Заслужавам признание!
Човекът на име Андре внимателно се вгледа в жената срещу себе си.
— Да, така е, фрау Кортлънд. От всички вие най-много го заслужавате. Довечера ще се обадя в Бон… А сега да преминем към по-всекидневни неща: кога посланикът се връща в Париж?
— Утре.
Дру се промъкваше през тълпите от родители и деца, които се смееха и крещяха така, че човек можеше да оглушее. Местеше погледа си от един обект на друг и се взираше във всяка жена на средна възраст. От време на време поглеждаше радиопредавателя в ръката си, сякаш чакаше всеки момент някой да се обади и да съобщи, че е видял Жанин Клунс-Кортлънд. Но никой не се обаждаше и той продължи да обикаля парка по пресичащите се пътеки, като минаваше край големите деформирани фигури, чиито ослепителни усмивки изкушаваха зяпачите.
Клод Моро избираше по-тихите места, като предполагаше, че съпругата на посланика инстинктивно ще избягва тълпите и че тук е по-вероятно да се състои следващият й контакт, ако изобщо има такъв. Затова той обикаляше клетките на животните и сергиите със сувенири, където фланелки и шапки с рекламни знаци бяха струпани в редици. Шефът на „Дьозием“ продължаваше да се взира в продавачите с надеждата да забележи мъж или жена, изглеждащи не на място. Изминаха осемнайсет минути, а още нямаше резултат.
Подчиненият на Моро Жак Бержерон бе повлечен от потока към току-що отвореното виенско колело, което бе спряло за известно време поради спирането на тока. За момент Жак се сблъска с малко дете и чантата на майка му го удари през лицето. Той се сви, падна на земята и тълпата го изпотъпка. Жак остана да лежи, покрил главата си с ръце, докато ентусиазираната врява го отмина.
Шофьорът Франсоа обикаляше паянтовите постройки около южния вход. Там се намираха кабинетите за първа помощ, оплаквания, изгубени вещи, управление (надписът върху табелката едва се четеше и голямо табло за съобщения. Изведнъж Франсоа дочу разговора между една възпълна жена и друга по-слаба, с остри черти.
— И за какво идват тук хората? Тази розова рокля може да изхрани семейството ми за цяла година! — каза по-едрата жена.
— Сигурно посещават бедните, Шарлот. Те си мислят, че са нещо повече от нас.
— Глупости! Видя ли белите й обувки? Пет хиляди франка, нито су по-малко!
Франсоа не се съмняваше — знаеше за кого говорят жените. Отрядът от „Шан-з-Елизе“ описа жената на посланика с розова рокля от най-добрите модни къщи. Шофьорът безгрижно се приближи към двете жени, които бавно се разхождаха по широката алея.
— Ще ти кажа какво мисля — каза слабата жена, която непрекъснато възклицаваше. — Обзалагам се, че тя е от собствениците на този мръсен капан за пари! Богатите се занимават с такива неща, нали знаеш! Купуват си места като това, защото се поддържат лесно, а автоматите за пари работят денонощно.
— Сигурно си права. В края на краищата, тя влезе в офиса на управителя. Тези богаташи!
Франсоа изостана, после се обърна и се върна при порутените постройки, които служеха за офиси. Забеляза малката табелка „Управление“. Постройката бе широка почти двайсет фута, отделена от двете страни с тесни алеи, които приличаха по-скоро на канавки. В предната част прозорците бяха прекалено високи. Под тях имаше врата, която съвсем не бе на място. Изглеждаше много по-дебела и по-тежка от дървото на самата барака. Франсоа извади радиопредавателя от джоба на якето си, натисна един бутон и го долепи до ухото си.
Изведнъж неочаквано чу два гласа, а след тях — трети, до болка познат от много години.
— Papa, papa134!
— Това е нашият татко!
— Франсоа, какво правиш тук?
Видът на жена му и двете му дъщери стресна изненадания шофьор. Той не намираше думи и неловко прегръщаше двете си момиченца. Накрая каза:
— Боже мой, Ивон, какво правиш тук?
— Ти каза, че ще закъснееш и няма да се върнеш за вечеря и ние решихме да дойдем тук и да се повеселим малко.
— Татко, ела с нас на въртележката! Моля те, татко!
— Миличките ми, татко е на работа!
— На работа?! — възкликна жена му. — Какво търси „Дьозием“ тук?
— Ш-шт! — обърканият Франсоа се обърна назад и бързо заговори в апарата: — Обектът е тук, близо до южния вход. Ще се срещнем там. Имам усложнения, както може би сте чули… Ела, Ивон. И вие, деца, да се махаме оттук!
— Мили Боже, значи не е било шега! — каза съпругата му и всички се втурнаха по пътеката към южния вход.
— Не, не се шегувах, скъпа. А сега, за Бога, моля ви, качете се в колата и се приберете вкъщи. После
