ще ви обясня.
— Защо, татко? Тъкмо дойдохме!
— Или ще ме слушате, или няма повече да идваме тук!
Франсоа бе пропуснал да забележи младия човек, облечен в мръсен оранжев клин и парцалива синя блуза — само небръснатата брада издаваше, че е мъж. Стоеше отляво до тежката врата, пушеше цигара и шумната семейна среща привлече вниманието му. Особено се набиваше на очи портативният радиопредавател, по който мъжът говореше. Още повече го учуди въпросът, зададен от жената: „Какво търси «Дьозием» тук?“ „Дьозием“?
Младежът угаси цигарата в подметката и се втурна вътре.
Елегантният собственик, нарекъл се Андре, прекъсна разговора си с фрау Кортлънд, учтиво се извини, стана от стола и се запъти към телефона на бюрото, който звънеше.
— Да? — каза той, помълча около десет секунди и заговори: — Докарайте колата!
Андре затвори телефона и се обърна към съпругата на посланика.
— С кола ли дойдохте тук, мадам?
— Да, докараха ме от „Ботуши и седла“.
— Искам да кажа, имате ли охрана от френски или американски служители? Следят ли ви?
— Боже мой, не! Посолството няма представа къде съм.
— Някой друг обаче има. Трябва да тръгвате веднага! Елате с мен. Има подземен тунел, който води към паркинга; стълбите са тук, отзад. Бързо!
Десет минути по-късно задъхан, Андре отново беше в апартамента си. Седна зад бюрото, отпусна се и звучно въздъхна. Телефонът отново иззвъня. Той вдигна слушалката:
— Да?
— Включи скрамблера — инструктира го глас от Германия. — Веднага!
— Добре — отвърна Андре разтревожен, отвори едно чекмедже и щракна ключа вътре. — Давай.
— Много сте неорганизирани!
— Не мисля така. Какво те безпокои?
— Почти час ми беше необходим, за да се свържа с теб. Накрая успях, но едва след като предизвиках паника сред цялото разузнаване!
— Мисля, че не бива да говориш така.
— Глупак!
— Сега вече направо ме обиди.
— Няма да се обиждаш, след като разбереш за какво става дума.
— Кажи ми, ако обичаш.
— Съпругата на посланика Даниъл Кортлънд ще дойде да те види.
— Дойде и си отиде, майн хер — прекъсна го самодоволно Андре. — Но някой я е проследил дотук.
— Проследил?
— Предполагам.
— Как?
— Нямам представа, но много се изложиха — дотам, че споменаха името „Дьозием“ по много необичаен начин. Естествено, изведох я от мястото; само след половин час ще бъде в безопасност в американското посолство.
— Идиот! — изкрещя мъжът от Германия. — Не биваше да се връща в посолството. Трябваше да я убиеш!
26.
Моро, помощникът му Жак Бержерон и Латъм се сблъскаха с Франсоа почти едновременно. Заедно извървяха петдесет ярда в посока към южния вход, където шефът на „Дьозием“ вдигна ръка; мястото не беше толкова многолюдно, жалките бараки отдясно се използваха за тоалетни и гримьорни на персонала.
— Тук можем да поговорим — каза Моро и погледна шофьора. — Mon Dieu135, приятелю, какъв лош късмет!
— Трябва да измисля много убедително обяснение.
— Децата няма да ти проговорят цяла седмица, Франсоа — сконфузено се усмихна Жак. — Така е, нали?
— Сега имаме по-важни неща за обсъждане — прекъсна го Франсоа, сякаш се защитаваше. — Подслушах две възрастни жени, които си говореха… — и шофьорът повтори разговора, който случайно бе дочул. Накрая завърши с думите: — Тя е там, вътре, в офиса на управителя.
— Жак — каза Моро. — Огледай сградата по най-професионалния начин. Бих ти предложил да се престориш на пиян; свали си сакото и вратовръзката, ще ги оставиш при нас.
— Ще се върна след три-четири минути.
Агентът свали сакото и вратовръзката, извади ризата си от панталона и се заклатушка напред-назад към южния вход.
— Жак ги умее тези неща — заключи Моро, гледайки с възхищение своя подчинен. — Невероятно за човек, който дори не помирисва уиски и само понякога си позволява чаша вино.
— Възможно е преди да си е позволявал и от двете — каза Дру.
— Не — отвърна шефът на „Дьозием“. — Има проблеми със стомаха, получава киселини. Когато вечеряме с министрите, които контролират нашите финанси, винаги изпада в неудобно положение. Мислят го за превзет бюрократ.
— Какво ще правим, ако жената на Кортлънд не излезе? — попита Латъм.
— Не знам — отвърна Моро. — От една страна сме сигурни, че е дошла тук — това оправдава предположението ви, че паркът е място за свръзка на Братството, но от друга страна, не искаме те да знаят, че ние знаем това. По-добре да се въоръжим с търпение и да държим това място, наречено офис, под постоянно наблюдение, за да научим кой къде ходи — или може би да го нападнем?
— Избирам второто — отвърна Латъм. — Иначе само ще изгубим време. Ще измъкнем мръсницата навън и ще заловим свръзките.
— Звучи изкусително, Дру, но е опасно, а и непродуктивно. Ако сме прави и това жалко подобие на увеселителен парк е ключово място за свръзка на Братството, не знам дали е по-добре да го превземем и да ги изненадаме, или да изчакаме, за да научим повече?
— Според мен трябва да го превземем.
— И да хвърлим в тревога неонацистите из цяла Европа? Има и други начини, приятелю. Можем да подслушваме телефоните им, факсовете им, радиоизлъчванията на УКВ, ако има такива. Можем да следим жената на Кортлънд, да държим под наблюдение парка двайсет и четири часа в денонощие. Трябва да обмислим действията си много внимателно.
— Излишно е да говорим толкова.
— За късмет или не, галският скептицизъм ми е предаден по наследство.
— Сигурно сте прав. Просто бих искал да не е така. Нямам търпение.
— Брат ви бе убит по най-брутален начин, Дру. Ако бях на ваше място, щях да се чувствам по същия начин.
— Чудя се дали Хари би се чувствал така.
— Странна мисъл — Моро се взря в лицето на Латъм и забеляза отнесения поглед на американеца.
— De sang froid136 — тихо промълви Дру.
— Моля?
— Нищо, нищо — той изведнъж се върна към действителността. — Какво очаквате да открие Жак?
— Жената на посланика — отвърна Франсоа. — Надявам се, че ще успее, защото колкото по-рано се върна у дома, толкова по-добре. Дъщерите ми се разплакаха, когато си тръгнаха с Ивон… Извинете ме,
