— И мислиш, че Крьогер би могъл да запълни някои бели петна?
— Не мога да се сетя кой друг би могъл. Крьогер е бил лекуващ лекар на Хари, и — доста странно, вероятно защото Крьогер го е лекувал — сякаш бе омагьосал брат ми. Хари не го мразеше.
— Брат ти бе твърде добър професионалист, за да допусне омразата да изплува на повърхността.
— Разбирам това и го признавам, но мисля, че Хари като че ли го уважаваше. Може би „уважаваше“ не е точната дума, но определено бе привързан към него. Не мога да го обясня, защото не го разбирам.
— Може би си прав. Крьогер се е държал прилично с него — като завоевател, който оказва внимание на пленника.
— Пак ли намекваш за Стокхолмския синдром? Моля те, спести ми го, в тази теория има твърде много грешки, особено що се отнася до Хари.
— Бог ми е свидетел, че ти го познаваше по-добре от всеки друг… Много добре, Дру, ще издам такава заповед и дори няма да си правя труда да безпокоя Адам Болинджър в Департамента. Той вече ни е дал разрешение, макар и поради съвсем други мотиви.
— Мотиви? Искаш да кажеш причини?
— Причините са второстепенно нещо за Болинджър. Мотивите са на първо място. Пази се, не се оставяй да те убият и много внимавай.
В болницата на посолството Герхард Крьогер бе завързан за масата. Една единствена прозрачна тръба, смесваща течностите от две пластмасови бутилки над главата му, бе прикрепена с игла към лявата му ръка — иглата бе забита във вената. Бяха му дали успокоителни преди процедурата и сега Крьогер беше пасивен пациент, който не знае какво го очаква.
— Ако умре — каза лекарят на посолството, който гледаше екрана на електрокардиографа, — вие, мръсници, ще поемете вината. Аз съм тук да давам живот на хората, а не да го отнемам.
— Кажи това на семействата на хората, които той застреля, без дори да ги познава — отвърна Дру.
Стенли Витковски хвана Латъм за лакътя и го отведе настрана.
— Уведоми ме, ако се приближи до състояние на кома — заповяда той на лекаря.
Дру отстъпи назад, застана до Карин и всички в стаята се загледаха, едновременно доволни и отвратени от това, което ставаше.
— Навлиза в състояние на най-малко съпротивление — каза лекарят. — Със или без заповед, след две минути спирам кислорода. Боже мой, ако се забавим и една минута, той ще умре!… Не искам да се забърквам в това. Не мога да го направя!
— Тогава се отдръпнете, господине, и ме оставете да си свърша работата.
Витковски се наведе над тялото на Крьогер и заговори, отначало шепнешком, в лявото му ухо, като задаваше обичайните въпроси относно самоличността и мястото му в неонацисткото движение. Отговорите бяха бързи, отсечени, гласът — равен; след това полковникът повиши тон, който постепенно стана заплашителен и накрая започна да отеква в стените.
— Стигнахме до най-важното, докторе! Защо искате да убиете Хари Латъм?
Крьогер се гърчеше на масата, напрягаше се да разкъса ремъците. Изкашля се и изплю сива храчка. Лекарят от посолството сграбчи ръката на Витковски; полковникът рязко я изтръгна.
— Имате трийсет секунди — каза лекарят.
— Кажи ми, или веднага се умреш! Няма полза от теб, кучи сине! Кажи ми, или ще отидеш в ада при своя оберфюрер! Ще умреш! Ще умреш, хер доктор!
— Престанете — каза лекарят на посолството и отново сграбчи ръката на полковника.
— Махни се от пътя ми, момче!… Чуваш ли ме, Крьогер? Пет пари не давам за това дали ще живееш, или ще умреш! Кажи ми! Защо трябва да убиеш Хари Латъм? Кажи ми!
— Заради мозъка му! — извика Герхард Крьогер и се блъсна в масата с такава сила, че скъса един от ремъците. — Заради мозъка му! — повтори нацистът и потъна в небитието.
— Това беше, Витковски — твърдо каза лекарят и затвори клапите на комбинираната венозна инжекция. — Пулсът му е сто и четирийсет. Още пет удара и ще свърши.
— Нека ти кажа нещо, докторе — каза полковникът-ветеран от G-2. — Знаеш ли какъв беше пулсът на двамата хотелски служители, които този боклук размаза из фоайето? Никакъв, докторе, и не мисля, че това е много хубаво.
Тримата седяха на маса в едно тротоарно кафене на „Рю дьо Варен“. Дру още беше в цивилните си дрехи, Карин държеше ръката му под масата. Витковски продължаваше да клати глава, очевидно объркан.
— Какво, по дяволите, имаше предвид кучият син, като повтаряше „заради мозъка му“?
— Първото, което ми идва наум — неохотно каза Латъм, — е промиване на мозъка, което според мен е трудно за вярване.
— Съгласна съм — намеси се Де Врийс. — Познавам Хари и неговата мания на тема самоконтрол и изобщо не мога да си го представя.
— Какво ще правим сега? — попита Витковски
— Аутопсия — предложи Карин.
— Какво ще се промени, ако научим, че е бил отровен? — отвърна Витковски. — Между другото, всички аутопсии трябва да се регистрират в Министерството на здравеопазването с пълен комплект от медицински досиета. Не можем да поемем риска. Не забравяй, че сега Дру е Хари.
— Тогава да започнем отначало — каза Дру. — Макар че дори не знаем къде е началото.
Служителят в моргата на „Рю Фонтьоне“, чието задължение бе да проверява труповете в техните временни хладилни гробове, тръгна по коридора, като вадеше всяко тяло, за да се увери, че безкръвните трупове са идентифицирани както трябва и не са местени заради това, че моргата е претъпкана. Стигна до номер сто и едно — специален случай, за което говореше червеният етикет, а това означаваше, че не бива да се мести — и го отвори.
Изведнъж зяпна от учудване — не вярваше в това, което видя. В черепа зееше огромна дупка, сякаш след смъртта в него бе избухнала експлозия. Парчета кожа и тъкан се бяха размазали като сплескана ягода. Течността беше сива и странна на цвят. Служителят бързо затвори вратичката и не успя да усети мириса на газообразната утайка. Нека някой друг го изследва.
27.
Както винаги, в осем и половина сутринта Клод Моро вече издаваше заповедите си. Латъм и Де Врийс отново бяха под охрана от „Дьозием“. Американските служби за сигурност имаха предложения относно тяхната безопасност, но само „Дьозием“ можеше да вземе крайни решения. Освен ако, разбира се, двамата американци не вземеха решение да останат в посолството си, което според международния закон беше американска територия и затова извън юрисдикцията на „Дьозием“. Когато Дру гневно изказа възраженията си, отговорът на Моро беше кратък и ясен.
— Не мога да позволя жителите на Париж да рискуват живота си в престрелка, когато нацистите се опитат да ви убият — каза французинът. Той седеше срещу Дру и Карин в апартамента им в хотел „Нормандия“.
— Пълни глупости! — изкрещя Латъм и удари чашата със сутрешното си кафе по масата с такава сила, че половината се изля върху покривката. — Никой няма да води война по улиците. Това е последното нещо, което биха направили!
— Може би да, може би не. Защо тогава и двамата не се преместите в посолството, за да ликвидираме
