въпроса? Не бих имал никакви възражения, а гражданите на Париж ще бъдат в безопасност.
— Знаете, че трябва да се движа насам-натам!
Дру се надигна от кушетката ядосан. Хотелската хавлия му беше тясна и го задушаваше.
— Тогава ще се движите заедно с моите хора. Решението ми е окончателно, mon ami… Да, още нещо. Където и да ходите, каквото и да правите, първо трябва да имате разрешение от мен.
— Невъзможен сте!
— Като говорим за невъзможното — продължи шефът на „Дьозием“, — посланикът Кортлънд пристига с „Конкорд“ в пет часа този следобед. Жена му ще го посрещне на летището. Не знам дали е подготвен за комедията, която трябва да разиграе.
— Ако Кортлънд не може да се справи, трябва да излезе от играта — каза Дру, сипа си кафе и се върна с чашата на кушетката.
При резкия тон на Латъм Моро вдигна вежди.
— Може би сте прав, mon ami, но така или иначе ще получим отговора, преди да е настъпила нощта, нали?… А сега що се отнася до останалата част от деня, искам да се запознаете с процедурите по охраната на бюрото. Те доста се отличават от операциите на моя приятел Витковски, но пък полковникът не разполага с нашите възможности.
— Случайно — намеси се Дру, — да сте съгласували всичко това с Витковски? Той съгласен ли е с вашите заповеди?
— Не само е съгласен, но дори е изпълнен с облекчение. Мисля, би трябвало да знаете, че е извънредно привързан и към двама ви — може би малко повече към хубавата Карин — и знае, че моите възможности са много по-големи от неговите. Освен това, двамата с Уесли Сорънсън са изцяло заети с организирането на срещата на посланика с жена му — извънредно деликатна ситуация, която изисква постоянно наблюдение. Какво повече да ви кажа?
— Вече казахте всичко — каза Латъм без ентусиазъм. — Какво искате да направим?
— Да започнем с това: да се срещнете и запознаете с ескорта си. Всички говорят гладко английски, а водачът им е същият, благодарение на когото оцеляхте на „Габриел“…
— Франсоа, шофьорът?
— Точно той. Другите ще бъдат около вас денонощно. Винаги ще има двама в коридора на хотела. Освен това си помислих, че може би ще се заинтересувате от наблюденията ни над увеселителния парк и мадам Кортлънд. Всичко е наред.
— Ще се облека — каза Дру, отново стана и взе кафето със себе си. Тръгна към вратата на спалнята.
— Не забравяй да се обръснеш, скъпи. Тъмната ти брада доста се отличава от косата ти.
— Само това ми липсваше — промърмори Латъм. — Искам да измия това нещо от косата си възможно най-скоро — добави той, влезе в стаята и затвори вратата след себе си.
— Bien138 — каза Моро и продължи на френски. — А сега можем да поговорим, мадам.
— Да, знаех, че ще говорим. Допреди няколко секунди не ме изпускахте от очи.
— На немски ли ще говорим?
— Няма нужда. Оттам не може да чуе нищо, а когато се говори бързо на френски, той така или иначе не схваща. Откъде да започнем.
— От очевидното — отвърна просто шефът на „Дьозием“. — Кога възнамерявате да му го кажете? И възнамерявате ли изобщо?
— Сега разбирам — каза Карин провлачено. — Всъщност, и аз мога да ви попитам същото.
— Имате предвид моята лична тайна, нали? Причината, поради която поемам такъв риск, за да унищожа тези фанатици?
— Да.
— Много добре. Не можете да разпространите тази информация и по този начин да навредите на семейството ми — така че, какво толкова?… Имах сестра, Мари, по-малка от мен. Когато баща ни почина, тя гледаше на мен като на негов заместник; разбира се, аз я обожавах. Беше толкова жизнена, толкова изпълнена с невинността на цъфтящата младост, а освен всичко останало танцуваше — не беше прима балерина, но със сигурност беше добра в кордебалета. Както и да е, в най-суровите години на Студената война, само за да отмъсти, една източногерманка от ЩАЗИ унищожи това прекрасно дете. Отвлякоха я и бързо я превърнаха в наркоманка, насила я накараха да проституира. Колабира и умря на „Унтер ден Линден“ на двайсет и шест години, като просеше пари или храна, защото вече не можеше да продава тялото си… Това е тайната ми, Карин. Не е много красива, нали?
— Ужасна е — каза Де Врийс. — А вие бяхте безпомощен да направите каквото и да било за нея.
— Не разбрах за това. Майка ни беше починала, а аз бях изпратен като таен агент в Средиземноморския сектор за тринайсет месеца. Когато се върнах в Париж, намерих сред натрупалата се поща четири снимки, изпратени с любезното съдействия на източноберлинската полиция чрез ЩАЗИ. Показваха смъртта на моята сестричка.
— Бих се разплакала, наистина, Клод, не го казвам просто така.
— Сигурен съм, мила, защото и вашата история е също толкова ужасна, нали?
— Как разбрахте за това?
— По-късно ще ви обясня. Но първо нека ви задам един въпрос. Кога ще кажете на нашия американски приятел? Или нямате такова намерение?
— Точно сега не мога…
— Значи просто го използвате — прекъсна я Моро.
— Да, използвам го! — възкликна Де Врийс. — Оттам започна всичко, но не се получи така. Мислете каквото си искате за мен, но аз наистина го обичам. Това е много по-неочаквано за мен, отколкото за всеки друг. Има толкова качества, които притежаваше онзи Фреди, за когото се омъжих — всъщност прекалено много, и това ме плаши. Той е темпераментен, гневен; добър човек, който се опитва да открие отговорите на въпросите. Фреди беше такъв в началото. Преди да се промени и да се превърне във вманиачено животно.
— И двамата чухме как преди няколко минути Дру говореше за Кортлънд. Бях ужасен от неговата студенина. Да не би това да е синдромът „Фреди“?
— Не, съвсем не. Дру се превръща в брат си, чиято роля играе. Трябва да бъде като Хари.
— Но докъде ще го отведе това — до Фреди?
— Той не може, не може! Прекалено е добър за това.
— Тогава му кажете истината.
— Каква е истината?
— Да играем честно, Карин.
— Какво е честност сега?
— Мъжът ви е жив. Фредерик де Врийс е жив, но никой не знае къде е.
Ескортът на „Дьозием“ се състоеше от шофьора Франсоа и други двама, които си казаха имената толкова бързо, че Латъм ги нарече „мосю Фрик“ и „мосю Фрак“.
— Дъщерите ти сърдят ли се, Франсоа? — попита Дру от задната седалка, когато той и мосю Фрак седнаха от двете страни на Карин.
— Не ми говорят — отвърна шофьорът. — Жена ми бе доста строга с тях. Обясни им, че трябва да уважават баща си.
Двайсет минути по-късно те пристигнаха в бюро „Дьозием“ — фантастична каменна сграда с подземен паркинг, в който се влизаше само след проверка от въоръжена охрана. Фрик и Фрак отведоха Карин нагоре в брониран електронен асансьор, който изискваше необичайно дълга серия от кодове, за да се задвижи. Слязоха на петия етаж и отидоха в офиса на Моро — по-скоро голяма всекидневна, с полуспуснати венециански щори. Удобствата в нея контрастираха с цял куп компютри и друга разнообразна високотехнологична апаратура.
