Латъм отиде до телефона на бюрото.
— Искам да изгоня лекар, който е готов да продължи живота на един мръсник вместо да предпази от смърт невинни хора.
— Може би теб трябва да изгонят, Дру.
— Може би — Латъм вдигна телефона.
— Изслушай ме! — викна Де Врийс. — Затвори телефона и ме изслушай!
— Добре, добре — Дру постави обратно слушалката и бавно се обърна към нея. — Какво има?
— Искам да бъда докрай откровена с теб, скъпи, защото те обичам.
— Добре, бъди докрай откровена.
— Ти си умен, дори изключителен човек — по свой начин. Наблюдавала съм те, възхищавала съм се от способността ти да вземаш бързи решения, както и от физическата ти сила, която със сигурност превъзхожда и тази на моя съпруг, и тази на Хари. Но ти не си Фреди и не си Хари, а те всеки ден и всяка нощ бяха на косъм от смъртта. Това е свят, който не познаваш, Дру, ужасен, изкривен свят, в който никога не си прониквал — да, сблъсквал си се с него, но не си живял с неговите кошмари.
— Говори по същество, искам да се обадя по телефона.
— Моля те, умолявам те, съобщи ми цялата информация, която имаш, всички изводи, до които е стигнало въображението ти — твоето и на онези, които са живели в този свят… на Моро, Витковски, твоя началник Сорънсън. Те ще отмъстят за смъртта на брат ти; могат да го направят.
— А аз не мога, така ли?
— Боже мой, преследва те банда убийци! Хора със средства и връзки, за които нищо не знаем. Достатъчно е дори само един да те предаде. Ето защо ми се обадиха от „Антинеос“. Честно казано, те мислят, че положението ти е безнадеждно, освен ако не изчезнеш.
— И отново се върнахме на първоначалния въпрос, нали така? Защо е цялото това преследване на Хари Латъм? Защо?
— Нека други се заемат с това, скъпи мой. Нека ти и аз се измъкнем от тази ужасна игра.
— Ти и аз?…
— Това отговаря ли на предишния ти въпрос?
— Толкова ме изкушава, но е невъзможно, Карин. Може би нямам опита на другите, но имам нещо, което те нямат. Това е гняв; и колкото и незначителни да са способностите, които притежавам, това ме прави водач на групата. Съжалявам, наистина съжалявам, но така трябва да бъде.
— Апелирам към чувството ти за оцеляване — за нашето оцеляване — не към смелостта ти, тя не се нуждае от повече доказателства.
— Смелостта няма нищо общо с това, по дяволите! Никога не съм претендирал за храброст, не обичам да се правя на храбър, от това умират идиотите. Говоря за брат си, за човека, без когото нямаше да завърша гимназията или колежа; сега сигурно щях да бъда хокеен герой без пукнат долар. Жан-Пиер Вилие каза, че дължи точно толкова, а може би и повече, на баща си, когото никога не е познавал. Не съм съгласен. Аз дължа повече на Хари, защото го познавах.
— Разбирам — Карин млъкна. Очите им се срещнаха. — Тогава ще ги посрещнем заедно.
— По дяволите, не искам това от теб?
— Моля те само за едно, Дру. Не позволявай на гнева си да те убие. Не мисля, че бих понесла да загубя единствения мъж, когото съм обичала след Фреди, по същия начин, по който загубих и него.
— Можеш да бъдеш сигурна в това. Има твърде много неща, заради които си струва да живея… А сега може ли все пак да се обадя на Сорънсън, преди да е отишъл да обядва? Сигурен съм, че ще му разваля обяда. Това, което правя, не му харесва, но ме търпи поради една важна причина.
— Каква?
— Самият той би направил същото.
Уесли Сорънсън се чувстваше и раздразнен, и потиснат. Вицепрезидентът Хауърд Келър му беше изпратил по факса списък на сто и единайсет сенатори и конгресмени и от двете партии, които бяха побеснели от това, че бившият им колега е включен в списъка на нацистите, и са напълно съгласни да свидетелстват. Към тях беше прибавен и друг списък — на потенциалните му съперници, които варираха от отхвърлени, но все още силни фундаменталистки лидери, до смахнати фанатици, но всички биха нарекли Второто пришествие на Христа политическа манипулация, ако това им е изгодно. В края на списъка вицепрезидентът със собствен почерк бе добавил:
Горепосочените хора са готови и горят от нетърпение да унищожат всеки, който не е съгласен с тях. Намерил съм адвокати. Заедно с тях ще направим на пух и прах всички тези глупаци! Нека го внесем в Сената и покажем на всички какво представляват!
Както и да е, Сорънсън не бе подготвен да се справи публично с този скандал. Зоненкиндер наистина съществуваха — където и да се намираха, каквито и постове да заемаха. Мислеше да се обади на Хауърд Келър и да му съобщи мнението си. Тогава телефонът иззвъня — търсеха го по червената линия.
— Да?
— Аз съм, шефе.
— Искаше ми се да не бях твой шеф.
— Напредваме.
— Как!
— Бон и Берлин изпращат една-две роти да ме открият — тоест, да открият Хари — и да ме елиминират.
— Това напредък ли е според теб?
— След първата стъпка винаги идва втора, нали?
— Ако бях на твое място, щях да се махна от Париж, по дяволите.
— Така ли, Уес?
— Може би не, но няма значение. Латъм, на нас ни беше по-лесно. Знаехме кои са враговете ни — а ти не знаеш.
— Тогава ми помогни да разбера. Кажи на онзи доктор от посолството да използва цялото налично количество опиати за Крьогер. Трябва да научим нещо.
— Той казва, че това би могло да го убие.
— Тогава да убием този кучи син! Защо толкова искат да убият Хари?
— Съществува кодекс на медицинската етика…
— По дяволите този кодекс, аз пък си имам свой собствен! Не съм привърженик на смъртното наказание, защото стават съдебни грешки. Кога за последен път бял тип със скъпо платена адвокатска кариера зад гърба си е бил изпратен на електрическия стол? Но ако има изключение, според мен това е Крьогер. Видях как това копеле с куршуми дум-дум пръсна на парчета двама невинни служители в хотела просто защото бяха там! И още нещо — благородният доктор от нашето посолство не е казал, че инжекциите ще го убият, а само, че могат да го убият.
— Добра адвокатска реч… Ако те подкрепя и накарам Държавния департамент да те подкрепи, какво мислиш, че ще научиш от Крьогер?
— Не знам, за Бога. Може би нещо, което би трябвало да обясни защо неонацистите така яростно се стремят да убият Хари.
— Пълна загадка.
— Нещо повече, Уес — това е ключ към нещо много по-голямо.
— Може би към списъка на Хари?
— Възможно е. Четох протоколите от разпита му в Лондон. Няма спор, че е вярвал в автентичността на списъка, но е допускал и дезинформация.
— Човек греши. Може би са сгрешени, не фалшиви имена — тихо каза Сорънсън. — Да, спомням си, четох протоколите. ако правилно съм запомнил, беше ядосан от намека, че са го измамили, и поиска от контраразузнаването да даде крайна оценка на материала.
— Не го е формулирал точно така, но това е казал.
