— И никой няма да се отзове на поканата — добави Латъм и се вгледа в сгъстяващия се мрак на задната седалка.
— Не винаги е така, mon ami — възрази Моро. — Тъкмо затова набедените обвиняеми трябва да ни бъдат подръка. Както и да е, свидетелите неизменно предявяват едно и също изискване.
— Отиват на разпознаването само при условие че виждат заподозрените, без те да могат да ги видят — каза Дру.
— Много сте проницателен.
— Ако не можех да схвана това, би трябвало да се оттегля още в деня, в който завърших обучението си. Но концепцията за тези — как ги нарекохте? — „набедени обвиняеми“ е нещо страхотно. За Бога, не споменавайте тази идея пред Вашингтон. Уотъргейт и Иран ще изглеждат като кукленско шоу в сравнение с аферите на ЦРУ и Департамента. Истинските важни клечки ще разберат, че могат да използват свои двойници, включително и самият президент.
— Честно казано, ние пък не разбираме как още не са се досетили.
— Запазете вашето мнение за себе си, имаме достатъчно неприятности.
— Клод — прекъсна го Жак и се обърна назад. — Това ще ти хареса. Нашите нападатели са двама счетоводители с много ниски заплати, които са се опитали да оберат верига от месарски магазини.
— Много добре.
— За лош късмет миналата вечер в магазина са инсталирали нова апаратура и нашите счетоводители са били записани на видеозапис, докато отваряли сейфа.
— Едва ли са били подготвени за новата техника. Добре, откарай мосю Латъм в „Нормандия“, а мен — в офиса. И, за Бога, накарай Франсоа да се прибере.
— За мен не е проблем да остана с вас, мосю директор — каза шофьорът. — За всеки случай, ако изникне нещо спешно.
— Не, Франсоа, не бива да отбягваш семейните си задължения. Твоята очарователна съпруга няма да ти го прости.
— Сигурен съм, че ще ми прости, господине. Но децата са много по-взискателни.
— Преживял съм го, значи и ти можеш. Това възпитава характера.
— Много сте мил — забеляза Дру. — А какво ще правите в офиса?
— Трябва да напиша отчет за днешния следобед. Ще държим връзка. Освен това, mon ami, вие също имате „семейни“ задължения. Днес очарователната Карин е била на лекар.
— Боже, съвсем забравих!
— Бих ви посъветвал да не й го казвате.
— Не сте прав, Моро. Тя ще ме разбере.
Карин нервно крачеше пред големия прозорец, когато Латъм отвори вратата.
— Боже мой, толкова дълго те нямаше! — извика тя и се втурна към него. Те се прегърнаха. — Добре ли си?
— Хей, госпожа, връщам се от увеселителен парк, а не от битката за Бастон. Разбира се, че съм добре!
— Нямаше те цели четири часа! Какво стана?
Той й разказа, след което попита:
— А ти как си? Какво каза лекарят?
— Виж! — Де Врийс гордо вдигна дясната си ръка. Превръзката беше наполовина по-малка от предишната. — Направихме измервания за протеза — ще бъде дълга около два сантиметра, по-малко от инч. Ще я слагам върху пръста си, ще има нокът и практически няма да се забелязва.
— Страхотно, но вчера раната кървеше.
— Лекарят каза, че може би съм била много развълнувана и съм стиснала нещо. Имаш ли драскотини по гърба, скъпи?
Дру отново я придърпа в прегръдките си. Целунаха се, после Карин бавно се отдръпна.
— Трябва да поговорим — каза тя.
— За какво? Разказах ти какво стана.
— За твоята безопасност. Обадиха се от „Мезон Руж“…
— Тук, в „Нормандия“? Знаели са къде да те намерят?
— Те често научават нещата, преди ние самите да сме ги научили.
— Значи са получили информация, която не е трябвало да получават, по дяволите!
— Сигурно си прав, но нали знаем на чия страна са „Антинеос“?
— Не съм сигурен. Сорънсън ги отряза.
— По време на Студената война той е бил таен агент от разузнаването и те много са се страхували от него. Сорънсън подозира всеки.
— Откъде знаеш това?
— Отчасти от теб, но главно от Фреди.
— Фреди?…
— Разбира се. Информацията циркулира. Човек не знае на кого може да разчита. Крайната цел е оцеляването, нали?
— Защо са се обаждали от „Мезон Руж“?
— Информаторът им в Бон и Берлин съобщава, че два отряда обучени блицкригери са били изпратени в Париж да открият и убият Латъм, оцелял след нападението на кръчмата във Вилжуф. Те вярват, че това е Хари Латъм.
— Нещо ново, за Бога.
— Казват, че броят на убийците е между осем и дванайсет. Преследва те цяла малка армия.
Латъм помълча, после се обади:
— Наистина впечатляващо, а? Искам да кажа, по-популярен съм, отколкото някога съм желал и в най- смелите си мечти, а дори не съм този, който им трябва.
— Налага ми се да се съглася с теб.
— Но защо толкова им е потрябвал Хари? Списъкът му вече е пуснат в ход; би трябвало да знаят, че цялото това объркване е в тяхна полза — но защо?
— Дали няма нещо общо с доктор Крьогер?
— Той дрънка само лъжи.
— В какъв смисъл?
— Казал е на Моро — а той вярва, че Моро е от техните — че трябва да открие Хари, за да научи името на някаква предателка от долината на Братството…
— Каква предателка? — прекъсна го Де Врийс.
— Не знам, а и Хари не е знаел. Когато беше в Лондон и говорихме по телефона, той спомена за някаква сестра, предупредила „Антинеос“ за неговото бягство, но мъжът, който го качил в камиона си, не му изяснил нещата.
— Ако това е лъжата на Крьогер, може и да не е лъжа.
— Но на Витковски е казал нещо съвсем различно. Настоял, че трябва да намери Хари, преди да е минал ефектът от лекарството, защото в противен случай Хари ще умре. Стенли ни най-малко не му повярвал. Тъкмо затова искаше да го обработи с химикали — за да види дали не може да научи истината.
— Но лекарят на посолството не би го позволил — тихо довърши мисълта му Карин. — Сега разбирам защо Витковски беше толкова разочарован от него.
— И тъкмо затова този лекар ще бъде отзован, дори ако се наложи Сорънсън да изнудва лично президента.
— Наистина ли? Той… поддава ли се на изнудване?
— Всеки се поддава, особено президентите. Наричат го политически геноцид — зависи към коя партия принадлежиш.
— Хайде да сменим темата, ако обичаш.
