— Не, господин директор — отвърна лейтенант Ръсел. Очите й с тъмни кръгове отдолу шареха по клавиатурата на компютъра — набираше нещо. — Просто съвпадение, сър.
— Какво искате да кажете?
— Точно заради тях бе дошъл в три часа тази сутрин заместник-директорът Конъли — отвърна майор Джеймс Дънкан.
— Каза ли защо?
— Каза горе-долу същото, което и вие на портала, сър. Срещата била толкова секретна, че и нашите хора трябвало да останат извън секция Е, след като отключат килията.
— Майоре, заведете ме веднага там. Никой нямаше разрешение да разпитва тези хора освен мен!
— Извинете, сър — прекъсна го жената. — Заместник-директорът Конъли имаше разрешение. Беше изписано на вътрешна заповед на управлението, подписана от директора Талбът.
— Веднага намерете Талбът по телефона! Ако не разполагате с личния му телефон, ще ви го дам.
— Ало? — чу се гърленият, сънлив глас на Нокс Талбът.
— Нокс, Уесли се обажда…
— Кой кого е бомбардирал, по дяволите? Знаеш ли колко е часът?
— Да познаваш заместник-директора Конъли?
— Не, не познавам, защото няма такъв.
— Ами вътрешната заповед на Управлението, подписана от теб, която му разрешава да се срещне с неонацистите?
— Подобна заповед не съществува, така че няма как да съм я подписал. Ти къде си?
— А къде, по дяволите, мислиш, че съм?
— Във Вирджиния?
— Надявам се като ти се обадя следващия път, да не те разстроя толкова, защото ако стане така, ще ти се наложи сериозно да поразчистиш.
— АА-компютрите?
— Хората! — и Сорънсън трясна телефона. — Да вървим, майоре.
Двамата блицкригери лежаха в леглата си. Никой не помръдна, когато вратата на килията изщрака. Директорът на Консулски Операции се наведе над единия и го отви. После отви и другия. И двамата бяха мъртви. Бяха с широко отворени очи. От затворените им уста все още капеше кръв. И двамата бяха застреляни в тила. Стените бяха опръскани.
Музиката на джазовия оркестър се смесваше с бръмченето отвън на „Бърбън стрийт“ във френския квартал на Ню Орлиънс. Около голямата маса седяха шестима мъже и три жени; всички, освен един, бяха облечени относително официално: консервативни костюми и вратовръзки, строго делови вид за жените. И всички — отново без един — бяха бели, безупречно подстригани. Бяха между четирийсет и седемдесетгодишни и всеки от тях излъчваше властност — сякаш непрекъснато бяха в присъствието на дразнещи ги по-низши същества.
Сред тази група имаше двама кметове на важни градове по Източното крайбрежие, трима конгресмени, един виден сенатор, един президент на огромна компютърна корпорация и една облечена по последна мода жена — говорителка на съюза „Християни за морално правителство“. Седяха изправени на столовете и скептично гледаха към мъжа на председателското място: едра набита фигура с мургав тен, облечена в бяло яке, разкопчано до средата. Големи тъмни очила скриваха очите му. Кръщелното му име беше Марио Марчети. В папките на ФБР фигурираше като Дона на Поншартен. Той заговори:
— Трябва да се разберем — гласът му беше дълбок и мек, думите — премерени. — Имаме онова, което историците наричат конкордат: съглашение между общности; имаме общи интереси, които ни позволяват мирно да съжителстваме. Разбирате ли?
Чу се одобрително мърморене, няколко души леко кимнаха. Сенаторът се намеси:
— Това е твърде сложен начин да се кажат нещата, господин Марчети. Не би ли било по-просто да кажем, че и ние, и вие искаме нещо, и всеки може да помогне на другия?
— Досието ви в Сената, сър, едва ли е отразило и една толкова пряма реч. Но всъщност сте съвсем прав. Всяка общност може да окаже помощ на другата.
— Тъй като не сме се срещали досега — заговори добре облечена жена от християнското крайно дясно крило, — как точно можете да ни помогнете вие?
— Не се надувайте — тихо изрече Дона на Поншартен.
— Какво? — около масата реагираха по-скоро с мълчание, отколкото с гняв.
— Чухте ме — продължи Марчети. — Вие дойдохте при мен, не съм ви търсил аз, госпожо. Искате ли ей сега да накарам Нейно височество да се включи, какво ще кажете, господине?
Всички погледи се обърнаха към директора на една от най-големите американски компютърни компании.
— Трудно стигнахме до това решение — отвърна стройният мъж в строг сив костюм. — Беше наложително да спрем един любопитен мой подчинен, чернокож — нает от нас очевидно с козметична цел. Захвана се с двойните ни доставки до Мюнхен с крайна цел Хаусрук и стигна твърде далеч — успя да проследи секретния получател. Не можехме да го уволним, разбира се, затова прелетях хиляди мили, за да се срещна с господин Марчети.
— Направил си е собствено разследване — намеси се внимателно Дона на Поншартен с дружелюбна усмивка. — Искам да кажа, защо да изритвате интелигентния черен тип? Нямаше смисъл. Накарах колегите да се поразтърсят — например, да влязат с взлом в дома му… Боже мили, господине, та той ви беше пипнал или поне беше съвсем близо до това. Бележките, които държеше заключени в бюрото, изясняваха всичко. Изпращали сте много сложна апаратура на почти символични цени на хора, за които никой нищо не беше чувал, а стоката прибираха други хора, за които никой нищо не знаеше. Много съмнителна работа, сър, и ужасно непрофесионална. Господинът, за когото говорим сега, искаше да предупреди властите във Вашингтон… Както и да е, справихме се с проблема, а вие си намерихте партньор на място, така да се каже.
— Нищо не разбирам — настоя модно облечената християнка.
— Ако не разберете от първия път, госпожо, грешката е ваша.
— Наистина ли?
— Моля ви, не обиждайте и вас, и мен — продължи спокойно Марчети. — Нашите хора в Германия не разбраха за кого са доставките — това е във ваш плюс — но откриха кой товари стоката.
— Мисля, че си говорихме достатъчно — прекъсна ги кметът на голям североизточен град. — Нямате представа как расте престъпността сред малцинствата. Налага се да се вземат драстични мерки.
— Баста! — Дона повиши за първи път тон. — Опитайте се да ги образовате! Аз съм жабар, италианец, и доскоро не можех да кандидатствам за работа, освен ако не беше правене на тухли и окопаване на градини. После се появиха умните — Джанини, Ферми, потомците на Да Винчи, Галилей, дори на Макиавели. Но вие не искате да ни приемете… Не ми говорете за малцинства, господин кмете. Аз познавам историята, вие не.
— Накъде сме тръгнали? — попита друг кмет на голям град в Пенсилвания.
— Сега ще ви кажа — каза Марчети. — Нито аз ви харесвам, нито вие — мен. Вие ме смятате за боклук, аз вас — за мръсници, но можем да се сработим.
— Като имаме предвид вашето избухване — обади се друга жена, стройна, с права коса, стегната в строг кок, — не вярвам, че е допустимо.
— Позволете ми да ви обясня, мила госпожо — Дона на Поншартен се наведе над масата. Якето се отвори още повече на косматите му гърди, дълбокият му глас отново стана тих и мек. — Вие искате държавата и властта — добре, но мен не ми пука за тях. Онова, което аз искам, е изгодата от управляването на държавата и правителството. Аз ви оставям на мира, вие ме оставяте на мира. Аз ви върша по някоя мръсна работа — и преди съм го правил, готов съм да го правя и за в бъдеще — а вие сключвате мащабни правителствени сделки с хората, които ви кажа. Толкова е просто. Някакви проблеми?
— Не мисля — каза сенаторът. — Сигурен съм, че съществуват подобни прецеденти. Един се жертва за
