вършат работа, колкото да не ги уволнят.
— Защо тогава са толкова опасни?
— Защото анализират системата, стигат до всички нейни тайни и знаят как да й сложат прът в колелата. Никой не им обръща внимание; те просто си седят, четат някакви бюрократични доклади или преглеждат материали. Психолозите казват, че те, общо взето, са мързеливи.
— Започваш да говориш като Хари.
На вратата се почука.
— Кой може да бъде, по дяволите?
Латъм прекоси стаята.
— Какво има?
— Аз съм, от „Дьозием“ — чу се гласът на мосю Фрак.
— Да, ясно.
Дру отвори вратата и изведнъж видя срещу себе си пистолет. Той рязко замахна с ръка и едновременно ритна агента в слабините. Мъжът падна в коридора. Дру го ритна още веднъж и изтръгна оръжието от ръката му. От коридора с викове дотича мосю Фрик.
— Спрете, мосю! Моля ви, спрете! Беше само тренировка.
— Какво? — изкрещя Латъм, готов да удари с пистолета своя нападател, който лежеше и се гърчеше.
— Моля ви, мосю, изслушайте ме — промърмори той. — Никога не отваряйте вратата, без да сте сигурен, че е някой от нас!
— Казахте, че сте от „Дьозием“! — възкликна Дру и се изправи. — Колко души от „Дьозием“ има тук?
— Тъкмо за това ставаше дума, мосю — каза Фрик и състрадателно погледна своя превиващ се от болка колега. — Господин директорът ви е дал списък с кодове, които се променят на всеки два часа. Трябва да попитате за кода на съответния час.
— Кодове? Какви кодове?
— Изобщо не си ги погледнал, скъпи — обади се Карин и се приближи към вратата. В ръката си държеше лист. — Каза ми, че ще го прочетеш по-късно.
— О, така ли…
— Никога не бива да приемате на доверие, че е някой от нас, преди да сме се идентифицирали! — каза агентът, който лежеше на пода, смутен от появата на Де Врийс.
— Влезте, за Бога — предложи Карин. — Мосю Латъм, предложете на нашите приятели нещо за пиене.
— Разбира се — съгласи се Дру и помогна на агента да стане от пода.
От една стая излязоха двама гости на хотела. Щом ги видя, Латъм каза — достатъчно силно, за да го чуят:
— Горкичкият! Сигурно е прекалил с питиетата.
Вътре в стаята агентът падна на кушетката.
— Много сте бърз, мосю Латъм — каза той. — И много силен.
— Искате ли лед в уискито си? — попита Карин от бара.
— Да, благодаря. Но повече уиски, отколкото лед, ако обичате.
— Разбира се.
Посланикът Даниъл Кортлънд бе придружен до лимузината на американското посолство от отряд морски пехотинци. Той вътрешно се подготвяше за предстоящите минути — знаеше, че ще бъдат най-трудните в живота му. Трябваше да прегърне своя враг — враг, обучаван от ранно детство да заблуждава хора като него. Беше по-страшно дори от това да изгубиш жената, която си обичал.
Вратата на лимузината се отвори и той се озова в прегръдките на този враг.
— Толкова ми липсваше през тези три дни! — възкликна Жанин Клунс-Кортлънд.
— И ти ми липсваше, скъпа. Но сега ще го компенсираме.
— Трябва.
— Но ти, Жанин, трябва да свикнеш с това, че ме викат във Вашингтон. Трябва винаги да бъда на разположение там, където имат нужда от мен.
Те се целунаха; вкусът на целувката й му се стори отровен.
— Толкова те обичам!
— Скъпа, нека не караме морските пехотинци отпред да се чувстват неудобно.
— Искам да ти разкъсам панталоните; ще те накарам да се чувстваш чудесно!
— По-късно, скъпа, по-късно…
Лимузината се стрелна по авеню „Габриел“ към главния вход на посолството. Когато колата спря, двама морски пехотинци излязоха да посрещнат посланика и съпругата му.
Изведнъж, сякаш изпод земята, изникнаха три коли без номера и обкръжиха лимузината. Вратите се отвориха и оттам изскочиха мъже с черни чорапи на главите. Автоматите им започнаха да бълват смъртоносни куршуми. Хората на „Габриел“ се втурнаха да прикриват колата. Четирима от маскираните терористи паднаха, един морски пехотинец се държеше за корема. Посланикът Кортлънд лежеше на тротоара. С едната ръка притискаше десния си крак, с другата се държеше за рамото. Жанин Клунс беше мъртва — черепът й беше пръснат, от гърдите й бликаше кръв. Останалите маскирани убийци бяха избягали — вероятно се бяха слели с минувачите на „Габриел“.
— Merde, merde, merde!140 — изрева Клод Моро, който изскочи иззад една от колите на „Дьозием“, изпълнявала ролята на охрана. — Направихме всичко възможно — и не успяхме! Внесете в сградата всички трупове и не съобщавайте на никого! Опозорен съм!… Погрижете се за посланика! Бързо!
Сред американците, които излязоха от посолството да помогнат, беше Стенли Витковски. Той тичешком се приближи към Моро, сграбчи го за раменете и изкрещя:
— Хей, французино! Ще правиш само това, което аз ти кажа, иначе ще обявя война и на теб, и на ЦРУ! Ясно ли е?
— Стенли — отчаяно промълви шефът на „Дьозием“, — провалих се. Прави каквото искаш.
— Не, не си се провалил, защото не можеш да се справиш с това! Четирима от тези проклети убийци умряха. Никой не може да се справи с фанатици като тях. И ти не можеш, и ние не можем — никой не би могъл, защото те пет пари не дават за собствения си живот! Можем да ги унищожим, но не можем да ги надхитрим, и ти знаеш това по-добре от всеки друг.
— Какво говориш, полковник?
— Ела с мен и прави това, което ще ти кажа, иначе не знам какво ще направя с теб.
— Мога ли да попитам поне за какво става въпрос?
— Естествено. Ще излъжеш правителството и пресата.
— Значи искаш да затъна още повече?
— Не. Това е единственият начин да се измъкнеш.
29.
Доктор Ханс Траупман маневрираше с малката си моторна лодка недалеч от скромното пристанище на малка къща край брега на реката. Лятната луна светеше ярко, водите блестяха. Нямаше кой да помогне на Траупман да завърже лодката си — наемането на допълнителен човек би увеличило разходите на отлъчения лютерански свещеник. Малкото приятели на Гюнтер Ягер в Бундестага знаеха, че той е стиснат. Носеше се слух, че наемът за преустроения хангар за лодки край брега на Рейн, където живееше Фюрерът, е минимален. Трябваше да бъде построено ново имение — величествена крепост, оборудвана с най-модерна техника, която да осигури изолацията и безопасността на новия Фюрер. Това скоро щеше да стане — само Братството трябваше да завземе властта в Бундестага. Планините на Берхтесгаден щяха да бъдат заменени
