доброто на всички.
— Естествено — съгласи се мафиотът. — Вземете например Мусолини и Хитлер — Дучето и Фюрера; те са били съвсем различни, но подхранваха световната изгода от войната. За лош късмет и двамата бяха параноици, изпълнени със заблудата, че са непобедими. Ние не сме, защото войната не влиза в плановете ни. Търсим нещо друго.
— Как бихте го описали, господин Марчети? — попита най-младият мъж на масата, ниско подстриган блондин, облечен в пуловера на прочут масачузетски университет. — Аз следвам политически науки, завършвам доктората си — боя се, че малко закъснявам с него.
— Много е просто, господине, и не е така, както го учите в училище — отвърна донът. — Политика означава влияние, добрата политика — власт, а политическата власт — най-вече пари. Пари, които отиват някъде. Така наречената средна класа изобщо не се интересува къде отиват тези пари — тя гледа телевизия и решава кръстословици. Ако искате да знаете истината, ние сме нация от идиоти… Тъкмо затова, в края на краищата, има място за вас, мръсниците.
— Езикът ви е крайно обиден — добави младият кандидат-доктор на политическите науки. — Мога ли да ви напомня, че тук присъстват и дами?
— Ама че смешно, аз пък не ги виждам. Освен това, позволете ми да ви припомня, че това не е абитуриентски бал, а аз не съм консултант по изискано държане… Аз ви осигурявам последната възможност. Ако трябва да се свърши нещо, а обстоятелствата са такива, че не можете да използвате крайните си агенти — идвате при мен. Работата е готова, аз поемам риска и нищо не води към вас — както например в случая с господина и прекалено любопитния му черен служител.
— Но както току-що посочихте — обади се третата жена, мършава възрастна дама с черни очи, които блестяха зад очила с дебели рамки, — ние имаме свои собствени възможности. Защо да използваме вашите?
— Добре! — възкликна Марчети и разтвори широко ръце. — Не го правете, пожелавам ви всичко най- хубаво. Искам само да знаете, че ако имате нужда, аз съм тук. Тъкмо затова поканих нашия компютърен гигант и неговия приятел от Конгреса да ви доведат тук, за да изясним нашия конкордат. С частните си реактивни самолети, разбира се.
— Неговият приятел?… — попита клиентът от Пенсилвания.
— Аз — отвърна леко смутен, но без да се извинява, членът на Подкомитета по разузнаването към Белия дом. — Дойде заповед от берлинското подразделение. В ЦРУ има някой, който трябва да бъде поставен под наблюдение и, ако се наложи, ликвидиран. Да използваме някой наш човек е твърде голям риск. Господин Марчети пое задачата.
— Направихме сделка — каза възрастната жена с големите блестящи очи.
— По собствения ми нескопосан начин точно това се опитвах да кажа, скъпа ми госпожо.
— Ами вие много добре го казахте, и, както винаги, делата говорят далеч по-добре от думите… Вярвам, че колегите ще се съгласят с мен, но искам да си тръгна по най-бързия начин.
— Лимузините ви чакат долу, самолетите — на частното ми летище.
— Конгресменът и аз ще излезем през задния вход и ще караме отделни коли — каза сенаторът.
— Както и пристигнахте, сър — Дона на Поншартен стана заедно с всички. — Благодаря ви от дълбините на сицилианското си сърце. Конференцията мина успешно, конкордатът е факт.
Един по един, чувствайки неудобство в различна степен, американските нацисти напуснаха трапезарията. Дона бръкна под масата и натисна скрит бутон. Изключи записващите видеокамери, скрити в покритите с велур стени. Името, гласът и образът му щяха да бъдат изтрити от записите. На негово място щеше да се включи друго име — вероятно на враг.
— Мръсници — тихо промърмори Марчети. — Фамилията ни ще бъде най-богатата в Америка, ще станем герои на Републиката!
28.
Експонатите от Древния Египет са сред най-омагьосващите в Лувъра. Скритото осветление хвърля неземни сенки, сякаш отминали векове оживяват пред посетителите. И все пак те постоянно ни напомнят, че сме смъртни. Тези хора са живели, дишали, обичали, раждали са деца и щедрият Нил ги е хранил, после са умирали — и господари, и роби, а след тях е останало великолепие и мрак.
Сред този декор двамата агенти на „Дьозием“ чакаха да се появят Луи, граф Страсбург, и Жанин Кортлънд. Носеха миниатюрен видеомагнетофон, способен да долови тих разговор от двайсет фута разстояние, и касетофони в предните джобове — за близки срещи. Агентът с видеомагнетофона и слушалка в ухото се бе разположил между два огромни саркофага, приведен над апарата, за да го скрие — приличаше на учен, който дешифрира древен надпис. Колегата му обикаляше сред редките посетители — беше лято, Париж, обяд. Поддържаха връзка помежду си чрез малки микрофони на реверите.
Първа пристигна Жанин Кортлънд. Огледа се нервно из залата, присвивайки очи срещу слабо осветените места. Не забеляза никого и се заразхожда безцелно между експонатите. За момент застана до приведения над саркофага „учен“, след това се разходи пред остъклена витрина със златни накити. Накрая Андре-Луи, граф Страсбург, влезе през главния вход. Беше облечен по последна мода, със синьо кашмирено шалче около врата. Забеляза жената на посланика, бавно и предпазливо огледа залата и я доближи. Първият агент на „Дьозием“ нагласи камерата, включи високоговорителя и безшумния механизъм за запис. Загледа се в лупата и се вслуша. Прикриваше апарата с лявата си ръка.
— Напълно грешите, мосю Андре — тихо заговори Жанин Клунс-Кортлънд. — Говорих с началника на охраната в посолството. Учуди се, когато предположих, че ме е проследил.
— Какво каза? — хладно попита Страсбург.
— Лъгала съм твърде дълго и твърде често — всъщност, цял живот — и лесно познавам лъжците. Казах му, че съм се отбила в някакъв магазин и един от продавачите е дошъл и ми е казал, че моите придружители ме чакат на тротоара, редно било да ги поканя вътре, за да не ги пече слънцето.
— Добре измислено, мадам, признавам — каза Андре с по-дружелюбен глас.
— Вие го признавате? И аз си го признавам, благодаря. Целият ми живот е бил подчинен на усъвършенстване в името на една-едничка цел.
— Възхитително — заключи Страсбург. — Шефът на охраната предположи ли нещо за „придружителите“?
— Естествено, накарах го да заподозре нещо — и това влиза в обучението ни. Попитах го възможно ли е да са ме проследили французите. Отговори изобретателно и вероятно вярно. Отвърна ми, че ако парижките власти забележат привлекателната, известна съпруга на най-влиятелния посланик във Франция да пазарува сама, лесно ще поръчат незабележима охрана.
— Изглежда логично, освен ако шефът на охраната не е също толкова добре обучен, колкото и вие.
— Глупости! Сега ме изслушайте. Съпругът ми пристига след няколко часа. Ще прекараме ден-два семейно, но аз все още настоявам да замина за Германия и да се срещна с нашите водачи. Имам план. Според официалните документи, аз имам почти деветдесетгодишна леля в Щутгарт. Бих искала да я посетя, преди да стане твърде късно…
— Съвършен сценарий — прекъсна я Страсбург и я покани с жест да го последва в най-тъмния ъгъл на залата. — Посланикът едва ли ще възрази, а Бон със сигурност ще го одобри.
Служителят от „Дьозием“, надничащ през лупата, насочи камерата към двойката в ъгъла. Изведнъж замръзна от ужас — забеляза как графът бръкна в джоба на якето си и бавно измъкна спринцовка с подкожна игла.
— Господин графе! — извика другият служител и се запромъква през тълпата. И Страсбург, и жената на посланика се озадачиха. — Да вярвам ли на очите си? Това сте вие, господине! Аз съм момченцето, което преди години си играеше във вашата семейна овощна градина. Колко се радвам да ви видя пак! Сега съм адвокат тук, в Париж.
— Да, да, разбира се — Страсбург явно се натъжи и ядоса. Пусна спринцовката в тъмния ъгъл и я стъпка. — Адвокат, колко хубаво… Съжалявам, но нямам време. Ще ви потърся — и с тези думи се втурна навън през немноголюдната тълпа.
— Съжалявам, че се намесих, мадам! — извини се служителят. Видът му намекваше, че е останал с
