хубавата, ала загадъчна Карин де Врийс.
— Къде е загадката?
— Още не знам, но веднага щом науча, ще научиш и ти. Както и да е, напредваме. Невероятното ти откритие, Жанин Клуниц, ни води право към целта. Нашият зоненкинд се държи предсказуемо.
Моро описа събитията от сутринта в Париж, отнасящи се до жената на посланика — за срещата й със Страсбург в Лувъра в ранния следобед.
— Доколкото си спомням, Елзаските Страсбурги имаха страхотна история.
— Правилно си спомняш, само че графът е минал с няколко стъпки по-нататък.
— Елзас-Лотарингия? — попита директорът на Консулски Операции.
— По-късно ще стигнем и до това, приятелю. Програмата на посланика остава същата, нали?
— Да, и ще имаме късмет, ако не му хрумне да удуши мръсницата.
— Тук сме подготвени за всичко, уверявам те… Какво става от твоята страна на Атлантика?
— Най-голямата каша, която можеш да си представиш. Спомняш ли си за двамата нацисти убийци — как ги наричаха?
— Предполагам, че говориш за двамата, които Витковски изпрати във военновъздушната база „Андрюс“?
— Същите. Говорят глупости, които могат да свалят администрацията, ако допуснем да се разчуе.
— Какво казват?
— Казват, че имат доказателства, които свързват вицепрезидента и говорителя на Белия дом с неонацисткото движение в Германия.
— Абсолютно нелепо! Какви са тези доказателства?
— Те твърдят, че могат да вдигнат телефона, да наберат Берлин и веднага да им изпратят документацията по факса.
— Това е блъф, Уесли, и ти го знаеш.
— Естествено, но блъф, при който могат да се използват фалшиви документи. Вицепрезидентът е побеснял. Иска разпит пред Сената и е стигнал дотам, че е наел няколко разгневени сенатори и конгресмени от двете партии, които да опровергаят обвиненията.
— Този начин на действие може да се окаже дързък — каза Моро. — Като имаме предвид какъв е климатът, ловът на вещици…
— Точно това трябва да му изясня. Всичко, за което мога да се сетя, е какво влияние би имало и най- фалшивото „официално доказателство“ върху нашите медии, които са готови да раздухат поредната лудост. Правителствени бланки от разузнаването, особено тези от немското разузнаване, могат да се копират за секунди. Боже мили, можеш ли да си представиш, по цялата страна ще ги показват от телевизионните екрани?
— Обвинените са презрени, още преди да бъдат изслушани — съгласи се шефът на бюро „Дьозием“. — Чакай малко, Уесли, за да се случат подобни неща, двамата убийци ще се нуждаят от съдействието на неонацистката йерархия, не е ли така?
— Да. Е, и?
— Невъзможно е! Парижкото подразделение на блицкригерите е в немилост! Смятат ги за предатели и те няма да получат никаква помощ от йерархията, защото са твърде опасни за нацисткото движение. Отрязани са, изоставени са… Кой друг знае за двамата ти пленници?
— Използвах морската пехота и един-двама от хората на Нокс Талбът, за да ги вземат от „Андрюс“. Също и в затвора на ЦРУ във Вирджиния, където ги държат тайно.
— Затвор на ЦРУ? Но нацистите са проникнали в ЦРУ!
— Нямах голям избор, Клод. Ние нямаме затвори.
— Разбирам. И все пак неонацистите биха могли да разчитат много на тези двамата.
— Така си мислиш.
— Провери пленниците, Уесли, но не съобщавай предварително, че ще го правиш.
— Защо?
— Не знам. Припиши го на инстинкта, който и двамата развихме в Истанбул.
— Тръгвам — каза Сорънсън, прекъсна връзката и докосна бутоните за скоростно набиране на Консулски Операции — транспортна служба.
— Трябва ми кола — след половин час, пред дома ми.
Трийсет и шест минути по-късно, облечен и избръснат, директорът на Консулски Операции инструктира шофьора си да го закара в затвора във Вирджиния. Веднага след като чу заповедта, шофьорът извади защитен от подслушване радиотелефон и съобщи направлението на диспечера на ЦРУ.
— Не се сърди — обади се Сорънсън от задната седалка. — Раничко е за рецепцията.
— Но това е стандартна процедура, сър!
— Човече, още не е изгряло слънцето!
— Да, сър — шофьорът затвори радиотелефона.
След половин час стигнаха до криволичещия селски път сред горите, който водеше към бетонна врата и здрава ограда. Вратата не се отвори, а от вграден високоговорител, под тъмно, непроницаемо за куршуми стъкло до лявата задна врата на лимузината, се разнесе глас:
— Моля, легитимирайте се. С каква цел идвате тук?
— Уесли Сорънсън, директор на Консулски Операции — той леко отвори прозореца на колата. — Максимално секретна задача.
— Познах ви, сър — обади се тъмният силует зад стъклото. — Но ви няма в списъка за тази сутрин.
— Ако проверите списъка за лицата с постоянен достъп, ще видите името ми там.
— Момент, сър… Шофьорът да отвори багажника… — нещо изщрака, светна прожектор и лъчът му затърси из багажника. — Извинявайте, господин директор — продължи безплътният глас. — Трябваше да проверя, но списъците на лицата с постоянен достъп обикновено идват по-късно през деня.
— Няма нужда да ми се извинявате — каза Сорънсън. — Сигурно би било по-добре да се обадя на директора на ЦРУ, но и за него е малко раничко.
— Да, сър… Шофьорът може да затвори багажника.
След като шофьорът се върна зад кормилото, тежката стоманена врата се отвори. След четвърт миля навлязоха в алеята, водеща към мраморното стълбище на бившето имение на аржентинския посланик. Лимузината спря. Голямата входна врата се отвори и един набит майор на средна възраст изникна в ранната утринна светлина. Пагонът на униформата му сочеше, че е от рейнджърите. Той бързо слезе по стълбите и отвори вратата пред Сорънсън.
— Майор Джеймс Дънкан, началник охрана, господин директор — съобщи той любезно. — Добро утро, сър.
— Добро утро, майоре — шефът на Консулски Операции слезе от колата. — Извинявайте, не се сетих да се обадя, че ще пристигна толкова рано.
— Свикнали сме, господин Сорънсън.
— На портала не са.
— Не знам защо. Сутринта в три часа ни връхлетя още по-голяма изненада.
— Така ли? Неочакван гост?
— Не, всъщност не. Бяха добавили името му в списъка за постоянен достъп около полунощ. Този списък е доста дълъг; никак не му хареса, че го бавим. Понякога тайните агенти от ЦРУ лесно се обиждат. По дяволите, сигурно и аз лесно ще се обиждам, ако съм работил цял ден и ме събудят посред нощ, за да ме изпратят тук.
— Не, но винаги възниква нещо спешно, нали? — каза Сорънсън. Знаеше, че няма какво да се задълбочава в това.
— По това време не особено често, сър — майор Дънкан поведе директора към рецепцията, на която седеше жена с уморен вид. — С какво мога да ви помогна, сър? Ако дадете информацията на лейтенант Ръсел, тя ще се обади за охрана.
— Бих искал да видя двамата затворници от секция Е.
Жената-лейтенант и майорът учудено се спогледаха.
— Сгреших ли нещо?
