впечатлението за нелепо провалена любовна среща.
— Няма значение — заекна Жанин Кортлънд, обърна се и бързо се отдалечи.
Току-що мина пет часа, когато Латъм и Карин де Врийс за втори път се върнаха от бюро „Дьозием“, където Моро ги бе повикал, за да прегледат готовите записи от Лувъра. Придружителите им — мосю Фрик и мосю Фрак — ги следваха в отделен асансьор, за да се уверят, че във фоайето няма любопитни непознати, които да проявят неуместен интерес към американеца и колежката му.
— Какво става с вас? — попита Дру, когато тръгнаха по коридора към апартамента си.
— За какво говориш?
— За теб и Моро. Цяла сутрин си бъбрихте като стари приятели, а през останалото време едва си проговорихте.
— Не съм забелязала. Ако е изглеждало така, сигурна съм, че е било по моя вина. Всичко ми беше много интересно. Операцията в Лувъра е блестяща, нали?
— Беше умно замислена и гладко изпълнена, особено срещата със Страсбург, но „Дьозием“ са специалисти в тези неща.
— И двамата агенти реагираха страхотно — сигурна съм, че ще се съгласиш.
Латъм доближи вратата на апартамента, направи знак на двамата агенти да спрат и извади от джоба си кутийка кибрит.
— Мислех, че си намалил цигарите. Не можеш дори да изчакаш да влезем, за да запалиш!
— Намалил съм ги, а това няма нищо общо с цигарите.
Дру размаха запалената клечка пред ключалката. Изведнъж за миг блесна светлинка.
— Всичко е наред — каза Латъм и мушна ключа в ключалката. — Няма неканени гости.
— Какво?
— Това беше твоята коса — истинската, не перука.
— Какво?
— Намерих косъм в леглото.
— Имаш ли нещо против…
— Много просто, а е много сигурно — Латъм отвори вратата и пусна Карин пред себе си. — Научих го от Хари. Косъмът, особено тъмният, е винаги незабележим за просто око. Пъхаш го в ключалката, той стърчи навън и ако някой влезе — пада. Твоят беше там, където го оставих. Значи никой не е влизал вътре, откакто сме излезли.
— Впечатлена съм.
— От Хари? И аз бях впечатлен — Дру бързо свали сакото си, хвърли го на един стол и се обърна към нея. — Добре, госпожа, какво има?
— Наистина не те разбирам.
— Нещо е станало между теб и Клод, бих искал да знам какво. Единственото време, в което бяхте сами, беше, когато той дойде тук сутринта, а аз отидох да се облека.
— О, това ли било — непринудено каза Карин, но погледът й далеч не беше непринуден. — Мисля, че прекалих — по-точно предизвиках авторитета му.
— Предизвикала си…
— Да, казах му, че няма право да налага подобни ограничения на служител от Консулски Операции. Каза, че извън посолството имал пълното право да прави всичко, което смята за добро, и аз го попитах как би му се сторило, ако заявят на хора от „Дьозием“ или на Сервис д’Етранже, че не могат да се движат свободно из Вашингтон, и тогава той каза…
— Добре, добре. Разбрах.
— Боже мой, Дру, аз те защитавах!
— Добре, приемам. Видях колко беше ядосан. Французите се вкисват, когато могъществото им се постави под въпрос.
— Подозирам, че повечето хора, носещи отговорност, било то французи, англичани, немци или американци, се дразнят от подобни неща.
— А белгийците — или фламандците? Никак не ги различавам.
— Не, ние сме много възпитани, вслушваме се в разума си — усмихна се Де Врийс. И двамата тихо се разсмяха. Скандалът приключи.
— Ще се извиня на Клод сутринта и ще му обясня, че просто съм била изнервена… Кажи ми, Дру, наистина ли мислиш, че Страсбург смяташе да убие Жанин с онази игла?
— Със сигурност. Разкрита е — първият разкрит зоненкинд — и неонацистите нямат избор. А това със сигурност усложнява работата на Моро. Сега не само трябва да я наблюдава, но и да я охранява от внезапни нападения. Какво те тревожи? Преди час беше съгласна с нас.
— Не знам. Толкова странно изглежда: Лувърът, тълпите от туристи. Извинявай, просто съм уморена.
Те се прегърнаха и целунаха — дълго и страстно. Телефонът иззвъня
— Наистина си мисля — каза Карин, — че телефонът е естественият ни враг.
— Ще го изключа.
— Не, ще го вдигнеш.
Латъм стана и вдигна слушалката.
— Да?
— Аз съм — каза Моро. — Говори ли с Уесли?
— Не, трябваше ли?
— Ще ти се обади, но в момента е много разтревожен, а нашият приятел Витковски е готов веднага да отлети за Вашингтон и лично да унищожи всички в Лангли.
— Добре, какво се е случило?
— Блицкригерите, които полковникът изпрати във Вашингтон под прикритие, са били намерени мъртви в затвора — застреляни в главите.
— Не може да бъде! В затвора?
— Преглеждат снимките на всеки поотделно от всяка секция на ЦРУ — целият персонал на затвора ги преглежда.
— Доникъде няма да стигнат. Аз имам временно руса коса и очила, които свеждат този подход до пълна нула. Кажи им да търсят сред низшите и средните нива — някой актьор от колежански театър. Някой, който е имал достъп до секретни данни.
— Кажи го на Уесли. Аз сега имам други грижи. Посланикът Кортлънд пристига след половин час, а ние трябва да запазим жена му жива.
— Толкова ли е трудно? Сега тя се движи с бронирана кола от посолството.
— И ти се движеше с такава, но без малко да те убият. Довиждане.
Гласът замлъкна.
— Какво има? — попита Карин.
— Двамата неонацисти, които Стенли изпрати във Вашингтон, са били застреляни в затвора — в затвора, за Бога!
— Те са навсякъде, а ние не можем да ги видим — ти го каза снощи… — тихо напомни Де Врийс. — Кое кара хората да вършат такива неща? Убийства, предателства — това е лудост! Защо?
— Специалистите казват, че причините са три. Първата е пари — много пари: към тази група спадат любителите на хазартни игри, скъпите любовници и всякакви вманиачени самохвалковци. Следват фанатиците, които се идентифицират с някаква кауза и сляпо вярват в нея, което ги кара да се чувстват над другите, тъй като каузата е абсолютна и всички са по-низши от нея. Третият вид се счита за най-опасен — това са недоволните, които са убедени, че системата ги е потъпкала, а заслугите им не са възнаградени.
— Защо те са най-опасни?
— Защото това убеждение се превръща в идея-фикс. Години наред тези хора седят зад бюрата си и
