— Allemagne.132
— Какво?
— Съобщението за Андре, мосю. „Обади се в Берлин“.
Изненадан, убиецът се вгледа в любезното лице на продавача и без да каже дума, тичешком излезе от магазина.
25.
Карин де Врийс се премести при Дру в хотел „Нормандия“.
— Просто исках да спестим парите на Държавния департамент, Стан. Като данъкоплатец съм длъжен да настоявам за това.
— Какви ги дрънкаш? Остани още ден-два с руса коса и униформа — следим те навсякъде. Ще обясня на администрацията в хотела, че сте семейна двойка.
Разговорът приключи враждебно — Стенли Витковски не обичаше да го заобикалят.
Беше късен следобед; Латъм седеше на бюрото и преглеждаше протокола от разпита на брат си в Лондон, след като бе избягал от долината на Братството. Карин го бе подсетила да го поиска.
— Ето — каза Дру и отбеляза нещо върху страницата. — Хари не твърди, че тези имена са абсолютно сигурни… Чуй това: „Предоставих ви материала, а ваше задължение е да го оцените“.
— Значи самият той се е съмнявал? — попита Карин. Тя седеше на кушетката във всекидневната и гледаше над вестника, който държеше в ръцете си.
— Не, но е допускал тази възможност. Когато комисията е изказала предположението, че може и да са го излъгали, направо е побеснял. Ето, чуй: „Преди да избягам, в долината ми се доверяваха напълно. Аз бях техният велик благодетел, който е предан на тяхната кауза — защо да ми пробутват боклук?“
— Също толкова се ядоса, когато му казах, че в Братството са знаели за него.
— А след това, когато го попитах за Крьогер, той каза нещо, което ще помня цял живот… „Ласитър може да ти каже. Не мисля, че аз трябва да ти го казвам“. Той се осъзнаваше като двама души едновременно. Ужасно!
— Така е, скъпи, но вече всичко свърши, той намери покой.
— Надявам се наистина да е така. Не съм религиозен — насилието, упражнявано в името на която и да било религия, се смята за богоугодно дело, а по жестокост може да се мери с делата на Чингиз Хан. Но ако смъртта наистина е блажен сън, бих го приел заради Хари.
— Не си ли ходил на църква като малък?
— Ходил съм. Майка ми е презвитерианка от Индиана, покварена от академичната Нова Англия, затова смяташе, че ние с Хари трябва редовно да ходим на църква, поне докато навършим шестнайсет години. Аз издържах до дванайсетгодишна възраст, а Хари се отказа още на десет години.
— Тя не протестираше ли?
— Бет никога не е вдигала скандали, освен когато ставаше въпрос за спорт.
— А баща ви?
— Той беше чешит.
Дру се облегна назад в креслото и се усмихна.
— Една неделя мама беше болна от грип и изпрати баща ни да ни заведе на църква, но забрави, че той никога не бе ходил на църква. Разбира се, той се изгуби, а ние с Хари не си направихме труда да му помогнем. Накрая спря колата и каза: „Хайде, влезте тук. Всъщност няма значение дали ще чуете проповедта на някой друг“. Това не беше нашата църква.
— Все пак е било църква.
— Не съвсем. Беше синагога.
И двамата се разсмяха. В този момент телефонът звънна. Хари вдигна слушалката.
— Да?
— Моро е на телефона.
— Нещо ново за секретарката? Искам да кажа, за убийството…
— Абсолютно нищо. Жена ми е ужасно разстроена. Тя урежда нещата. Никога няма да си простя, че се усъмних…
— Излишно е — каза Дру. — Не помага.
— Знам. Слава Богу, сега се занимавам с по-важни неща. Жената на посланика направи първата крачка. Преди около час слезе пред скъп магазин на „Шан-з-Елизе“, освободи таксито и изчезна.
— Магазин за обувки ли?
— Приспособления за езда, седла, ботуши — ботушите им са много известни.
— Обущар?
— Да, би могло да се каже…
— Това бе едно от нещата в джобовете на неонациста, който се опита да ме убие! — прекъсна го Дру. — Сметка за поправка на ботуши на името на Андре.
— Къде е тази сметка?
— У Витковски.
— Ще изпратя човек да я вземе.
— Мислех си, че не бихте изпратил човек на „Дьозием“ в посолството.
— Досадно е, защото задават въпроси.
— Не се безпокойте. Стенли изпрати кола, която да откара Карин на лекар. Ще му кажа да даде сметката на морския пехотинец… Почакайте!
Дру разтърси глава от внезапно обзелата го мисъл. Погледът му беше напрегнат — като на човек, който отчаяно се опитва да си спомни нещо.
— Казахте, че жената на Кортлънд е изчезнала…
— Влезе и не излезе. Моите хора смятат, че са я откарали някъде другаде. Открили са друг изход откъм задната страна на магазина, с малък паркинг. Защо?
— Вероятно е само предположение, Клод, но у нашия нацист в Булонския лес открихме още нещо. Безплатен билет за универсален парк извън града.
— Странен предмет за подобен човек…
— Точно това си мислех — прекъсна го Латъм. — Щяхме да го проверяваме, както и магазина, но тогава изгоря базата им в Авиньонските складове. Това ни отвлече.
— Мислите, че може да са я откарали там?
— Казах, че само предполагам, но и двамата се съгласихме, че безплатен билет за увеселителен парк е странен предмет за джоба на нацист-убиец.
— Със сигурност трябва да се провери — каза Моро.
— Ще се свържа с Витковски, преди да е изпратил колата за Карин. Ще получа сметката и билета. Междувременно вие ще вземете някоя от луксозните си коли и ще ме изчакате пред страничния вход на хотела.
— Готово. Имате ли пистолет?
— Два.
— Добре. A bientot133.
— Побързайте.
Дру затвори телефона и погледна към Карин, която сега стоеше пред кушетката с недотам весело изражение на лицето.
— Ще се обадя на полковника, искаш ли да говориш с него?
— Не, искам да дойда с теб — отвърна тя.
— Хайде, госпожа, нали ще ходите на лекар! Мислиш, че си успяла да ме излъжеш, но не си. Снощи стоя дълго време в банята. Запалих лампата и видях кръв по възглавницата ти. Бинтът беше в кошчето за боклук. Ръката ти кървеше, нали?
— Нищо страшно…
— Искам докторът да ми го каже. Ако е вярно, защо дясната ти ръка е извита в лакътя така, че дланта ти сякаш пренебрегва законите на гравитацията? Може би не искаш пак да изцапаш бинта?
