— Много си наблюдателен.
— Боли ли те?
— Само от време на време.
Латъм стана от бюрото и я прегърна.
— Боже мой, колко се радвам, че те намерих!
— А аз намерих теб, скъпи мой.
— Бих искал да изразявам по-добре нещата, които чувствам. Нямам опит в това. Мисля, че казах нещо много глупаво.
— Нищо подобно. Целуни ме.
Те се целунаха дълго и чувствено, възбудата им нарасна. Точно тогава телефонът звънна.
— Вдигни слушалката, Дру — каза Карин, нежно се отдръпна и го погледна в очите. — Някой иска да ни напомни, че имаме работа.
Той отиде до телефона и вдигна слушалката.
— Да?
— Ако наистина беше мой подчинен — рязко започна полковник Витковски, — щеше да прекараш остатъка от живота си в Лайвънуърт за отклонение от служебните задължения!
— Тъкмо това си мислех и аз за теб.
— Млъкни. Току-що Моро се свърза с мен и попита дали сме говорили за увеселителния парк.
— Мислех да ти се обадя. Имах киселини…
— Стига глупости! — продължи полковникът по телефона. — Колата за Карин тръгна, а сержантът ти носи каквото трябва. Не би било зле да дойда с вас, но Сорънсън иска да му бъда подръка. Сега мислим как да направим завръщането на Кортлънд възможно най-правдоподобно.
— Как е приел новината?
— Ти как би реагирал, ако научеше, че Карин е неонацистка?
— Изобщо не си го помисляй.
— Кортлънд се справи по-добре. Беше потресен, но повярва. Уесли е опитен, не казва нищо, преди да е събрал достатъчно доказателства; човек не може да спори с него.
— Разбирам.
— В крайна сметка посланикът се съгласи да действа с нас. Ще продължи да изпълнява ролята си.
— По-добре да беше ангажирал онзи актьор Вилие. Как ще си легне в леглото утре вечер?
— Точно над това работим. Кортлънд се страхува да остане сам с нея. Обмисляме серия от възможности.
— Не е лошо. Ако самолетът му закъснее, може и да се справи.
— Как е твоята приятелка?
— Ръката я боли, а тя не иска да си признае.
— Истински войник. Колата ни ще пристигне след десет минути. Изведи я, след като пехотинците влязат в хотела.
— Добре.
— Успех!
В сив панталон и пуловер Латъм седна на задната седалка в бронираната кола на „Дьозием“ и подаде на Моро сметката от обущаря и билета за увеселителния парк.
— Това е моят помощник Жак Буржерон. Можете да го наричате Жак — каза началникът на „Дьозием“, като посочи човека на предната седалка. Последва размяна на любезности. — Мисля, че познавате шофьора ни — добави Моро и агентът зад волана леко извърна глава.
— Добър ден, господине.
Това беше шофьорът, който бе спасил живота на Латъм на авеню „Габриел“.
— Името ви беше Франсоа, нали? — каза Дру. — Никога няма да го забравя. Сега нямаше да бъда жив, ако…
— Да, да — прекъсна го Моро. — Всички четохме доклада, а на Франсоа се отблагодарихме както подобава.
— Това са подробности — промърмори шофьорът и запали колата. — Към парка ли, мосю директор?
— Да, след Иси-льо-Мулино. Колко време се пътува дотам?
— След като стигнем „Рю дьо Вожирар“, оттам не е далеч. Около двайсет минути. Но дотам ще ни забави движението.
— Не обръщай внимание на правилата за движение, Франсоа. Гледай да не блъснеш някого, но ни открай дотам възможно най-бързо.
Колата на „Дьозием“ рисковано се запромъква между колите; на два пъти се качи на сравнително пустия тротоар, за да избегне опасността от катастрофа, и подгони минувачите, които хукнаха презглава, за да си спасят живота.
— Ще ни арестуват! — каза Латъм ужасен.
— Може и да се опитат, но сега нямаме време за подобни неща — възрази Моро. — Двигателят на тази кола превъзхожда тези на полицейските коли в Париж. Можем да включим сирената, но тя стряска хората и може да причини неприятности.
След трийсет и две минути скоростно пътуване те пристигнаха в увеселителния парк. По челата на Дру, Жак и дори на Моро струеше пот. Паркът бе френският вариант на „Евро Дисниленд“ — безвкусен и евтин. По-скоро приличаше на карнавал, отколкото на парк — с огромни гротескни фигури на герои от анимационни филми, които висяха над различните атракциони; посипаните с пръст пътеки бяха отрупани с боклуци. Но доволните викове на децата го приравняваха към неговия грандиозен американски съперник.
— Има два входа, мосю директор — каза шофьорът. — Северен и южен.
— Познаваш ли мястото, Франсоа?
— Да, господине. Водил съм тук двете си дъщери. Това е северният вход.
— Да използваме ли билета? — попита Дру.
— Не — отвърна шефът на „Дьозием“. — По-късно ще го направим, ако решим, че може да ни помогне… Жак, влезте двамата с Франсоа. Мосю Латъм и аз ще влезем поотделно, през различни входове. Къде предлагаш да се срещнем, Франсоа?
— В центъра има въртележка. Обикновено там е пълно с деца, които крещят и шумят, което го прави идеално място.
— Разгледахте снимката на мадам Кортлънд, нали?
— Разбира се.
— Тогава, щом влезете, разделете се и я потърсете. Мосю Латъм и аз ще направим същото. Ще се срещнем след половин час при въртележката. Ако някой от вас я забележи, използвайте радиопредавателите. Ние ще се придвижим до мястото на срещата.
— Аз нямам радиопредавател — каза Дру.
— Сега ще ти дам — и Моро бръкна в джоба си.
Госпожа Кортлънд влезе в малка сграда в южния край на увеселителния парк. В коридора цареше бъркотия. По стените имаше безредно залепени опърпани стари плакати. Имаше две бюра и дълга паянтова маса, отрупани с разноцветни хвърчила, по много от които личаха петна от кафе и пепел от цигари. Трима служители — две силно гримирани жени в костюми на арабски танцьорки и млад мъж с мръсен оранжев клин и синя блуза — само проскубаната брада разкриваше пола му — се трудеха над циклостил и няколко шаблона. На отсрещната стена имаше четири много високи малки прозорчета, през които никой не можеше да надникне отвън. Вентилатор тракаше в синкопиран ритъм в синхрон с циклостила.
Жанин Клунс-Кортлънд бе ужасена. В сравнение с тази дупка „Ботуши и седла“ беше дворец. И все пак този мръсен и задушен офис очевидно имаше по-висок статус от лъскавия бутик за кожени изделия на
