напаст… Моля ви, Даниъл, помогнете ни.
Кортлънд мълчеше. Намести се в креслото и — необичайно за дипломат — изглежда не знаеше какво да прави с ръцете си. Приглади прошарената си коса и потърка брадичката си. Накрая проговори:
— Виждал съм какво правят тези копелета и се отвращавам от тях… Не мога да ви гарантирам, че ще се справя, но ще опитам.
Жанин Клунс-Кортлънд се приближи към луксозния щанд за кожени изделия в „Ботуши и седла“ и пожела да говори с управителя. След малко се появи дребен, слаб човек със скъпа жълтеникава перука, която покриваше тила му. Беше облечен в сако и бричове за езда, а на краката си носеше ботуши.
— С какво мога да ви бъда полезен, мадам? — каза той на френски и погледна към неколцината добре облечени клиенти зад нея.
— Имате чудесен магазин — отвърна жената на посланика. Акцентът издаваше произхода й.
— А, вие сте американка! — възкликна управителят.
— Толкова ли ми личи?
— О, не, мадам, френският ви е отличен.
— Приятелят ми Андре винаги ме поправя, но понякога ми се струва, че Андре е твърде толерантен. Може би трябва да бъде по-взискателен към мен.
— Андре? — попита ниският човек в ботушите и втренчено погледна Жанин.
— Да, каза, че може би го познавате.
— Това е много разпространено име, нали, мадам? Онзи ден един клиент на име Андре остави тук чифт ботуши за поправка.
— Мисля, че Андре ми спомена за това.
— Елате с мен, ако обичате.
Управителят мина отдясно, повдигна една зелена кадифена завеса, която закриваше тесен вход, и кимна на клиентката си. Двамата влязоха в празен офис.
— Предполагам, че вие сте тази, която…
— Моята самоличност не ви засяга, мосю.
— Разбира се, мадам.
— Един човек от Вашингтон ме насочи. Каза да използвам прякора Дрозд.
— Не е необходимо. „Дрозд“ е код, който се променя на всеки няколко седмици. Последвайте ме. Ще излезем през задния вход и ще ви откарам в един увеселителен парк извън Париж. Там ще отидете на втората врата откъм южния вход, където трябва да платите, но вие ще протестирате и ще изтъкнете, че Андре би трябвало да ви осигури безплатен билет. Разбрахте ли.
— Южният вход, втората врата, ще протестирам и ще спомена името Андре. Да, разбрах.
— Само момент — управителят се наведе и натисна едно копче върху бюрото си. — Гюстав, имаме доставка от мосю Андре. Ела веднага при колата, ако обичаш.
На малкия страничен паркинг отвън Жанин седна на предната седалка на луксозния микробус, а шофьорът седна зад волана и запали.
— Няма да разговаряме, ако нямате нищо против — каза той, докато изкарваше колата на улицата.
Управителят се върна в празния офис, отново се протегна към бюрото, натисна второ копче и каза:
— Днес ще си тръгна по-рано, Симон. Няма много клиенти, а аз съм уморен. Заключи в шест, ще се видим сутринта.
Той излезе от магазина и се запъти към мотоциклета си на паркинга. Рязко натисна стартовия педал; моторът забръмча и се понесе по алеята.
Телефонът в магазина за кожени изделия иззвъня. Продавачът на щанда го вдигна.
— „Ботуши и седла“.
— Мосю Рамбо! — изкрещя човекът отсреща. — Елате веднага!
— Съжалявам — троснато отвърна продавачът, обиден от нахалството на непознатия. — Мосю Рамбо си тръгна.
— Къде отиде?
— Откъде да знам, по дяволите?
— Важно е! — продължаваше да крещи мъжът.
— Моята работа е по-важна! Аз продавам, а вие ме прекъсвате. В магазина има клиенти! Вървете по дяволите!
Продавачът затвори телефона и се усмихна на млада жена, облечена в рокля за коктейли от Живанши, очевидно специално скроена за съвършената й фигура. Тя плавно се приближи и заговори полушепнешком:
— Имам съобщение за Андре — изкусително произнесе тя. — Мисля, че Андре би желал да го чуе.
— Сам съм, мадмоазел — каза продавачът. Очите му надничаха в дълбоко изрязаното деколте. — Съобщенията за мосю Андре се приемат лично от управителя, а той си тръгна.
— Какво да правя тогава? — попита куртизанката.
— Предайте съобщението на мен, мадмоазел. Аз съм довереник на мосю Рамбо, нашия управител.
— Не мисля, че е редно. Поверително е.
— Току-що ви обясних, че съм довереник и съдружник на мосю Рамбо. Може би ще ми го кажете, ако ви поканя на един аперитив в съседното заведение.
— О, не, приятелят ми непрекъснато ме следи, а сега лимузината му е паркирана отвън пред магазина. Просто предайте на мосю Рамбо, че трябва да се обади в Берлин.
— В Берлин?
— Нищо повече не мога да ви кажа. Предадох ви съобщението.
Младата жена в рокля от Живанши излезе от магазина, като полюшваше бедра.
„Берлин?“ — чудеше се продавачът. Абсурд. Рамбо мразеше германците. Когато идваха в магазина, той е държеше презрително и двойно повишаваше цените.
Агентката на „Дьозием“ спокойно излезе от магазина и забърза по тротоара към колата. Отвори вратата, бързо седна до шофьора и изруга.
— Нямаше я вътре, по дяволите!
— Какво говориш? Не е излизала навън!
— Сигурна съм.
— Къде е тогава?
— Откъде да знам? Вероятно има друго място за срещи, в друг район на града.
— Свързала се е с някого и са излезли през задния вход?
— Боже мой, ти си бил умник!
— Защо ми се караш?
— Защото трябваше да се сетим! Магазини като този имат заден вход — оттам зареждат стоката. Когато влязох, ти трябваше да заобиколиш и да ме чакаш отзад.
— Не сме ясновидци, приятелко — поне аз не съм.
— Ние сме глупаци!
— Не се заяждай! — запротестира шофьорът. — Тук е „Шан-з-Елизе“, а не Монмартър131, а госпожата е съпруга на посланик — не убиец!
— Надявам се, че и директорът Моро вижда нещата по този начин. Но по някакви причини, които не ни е съобщил, изглежда много подозрителен към тази съпруга на посланик.
— Трябва да му се обадя.
— Направи го, ако обичаш.
