— Когато бях в гимназията, а и по-късно, в университета, съучениците ми често ме биеха. Казваха: „Баща ти е предател, всичко го знаем!“. Или: „Защо американците го направиха кмет, когато никой не го искаше?“. Боже мой, колко мъчително беше това!
— И вие решихте да направите това, което той не бе направил, така ли, хер Крьогер?
— Нямате право да ме разпитвате по този начин! — изкрещя хирургът и се изправи на леглото с влажни и зачервени очи. — Всеки човек, бил той и враг, има право на свой личен живот!
— Аз уважавам това право — каза Витковски. — Но вие правите изключение, докторе, защото сте прекалено интелигентен, прекалено образован. Кажете ми, уважавате ли святостта на човешкия живот?
— Естествено. Всеки живот е свещен.
— Включително този на евреите, циганите, физически и душевно „непълноценните“, както и на хомосексуалистите?
— Това са политически решения извън рамките на лекарската професия.
— Докторе, вие сте мръсник. Може и да ви заведа при Латъм, когото преследвате, само за да видя как той първо ще ви изслуша, а после ще се изплюе в лицето ви… „Политически решения“? Повдига ми се от вас.
Уесли Сорънсън стоеше до прозореца на своя офис във Вашингтон и разсеяно наблюдаваше сутрешното задръстване долу на улицата. Многобройните листчета с бележки върху бюрото му щяха да бъдат нарязани и изгорени, преди да напусне офиса си в края на работния ден. Информацията идваше твърде бързо и задръстваше мозъка му; всяка нова информация му се струваше по-важна от предишната. Двамата германци от затвора във Феърфакс бяха обвинили вицепрезидента на Съединените щати и говорителя на Белия дом и бяха обещали да съобщят още имена; ЦРУ беше компрометирано на най-високо равнище (в колко ли още агенции се бе случило това?); от компютрите на една от лабораториите на Пентагона бяха изтрити резултатите от едногодишно изследване — дело на неонацист, който беше изчезнал с полет на „Луфтханза“ за Мюнхен; конгресмени, сенатори, влиятелни бизнесмени, дори водещи от новините може би бяха свързани с неонацистите и нямаше достатъчно убедителни факти, които да оспорват това. Такива доказателства все още липсваха, а се стигна дотам, че един влиятелен служител от британското Министерство на външните работи беше заловен и съобщи имената на други влиятелни фигури в британското правителство. В крайна сметка Клод Моро се оказа чист, но посолството на Съединените щати в Париж — не; Господи, дали последната информация от Париж беше точна! Съпругата на посланика Кортлънд — доносник?
Това беше водовъртеж от съмнения и потвърждения, случайни разкрития, гневно отхвърляне — бойно поле, където се проливаше кръв, смъртно раняваха невинни хора, а виновните изчезваха. Изглеждаше така, сякаш лудостта от безумната епоха на Маккарти се бе объркала с фашизма от края на трийсетте, със съвременните престъпни групировки — всичко представляваше затворен кръг, създаден от демонични водачи, чиито гръмогласни призиви поставяха на колене интелектуално слабите, разкриваха техните страхове и надежди — често еднакви, — които получаваха спонтанна изява в техните речи. Заразата на фанатизма отново се разпространяваше по целия свят. Как ли щеше да свърши това и дали изобщо щеше да свърши?
Всъщност това, което в момента вълнуваше Сорънсън, беше информацията, последвана и от проверка по факса, относно произхода на втората съпруга на Кортлънд. Жанин Клунс. На пръв поглед изглеждаше невероятно и той сподели мнението си с Дру Латъм по време на секретния телефонен разговор отпреди няколко минути.
— Не мога да повярвам!
— Същото каза и Витковски, докато не прочете информацията от Чикаго. Тогава каза нещо друго или по-скоро го прошепна. Едва успях да го чуя, но думите бяха ясни: „Тя е зоненкинд!“
— Знаеш ли какво означава това, Дру?
— Карин ми обясни. Това е безумие, Уес, и не би могло да бъде вярно. Деца и младежи, изпратени по целия свят…
— Пропускаш една подробност — прекъсна го Сорънсън. — Това са подбрани деца с чиста арийска кръв и родители с общ коефициент на интелигентност над двеста и седемдесет, не по-малко.
— Какво знаеш за това?
— Наричали са ги продукт на „Лебенсборн“. Офицери от SS осеменявали русокоси синеоки жени от Северна Европа, по възможност около границите със скандинавските страни.
— Но това е абсурд!
— Измислил го е Хайнрих Химлер. Това е негова концепция.
— И това се е осъществило?
— Не — поне такъв беше изводът от всички разузнавателни операции, проведени след войната. Направиха заключение, че проектът „Лебенсборн“ е бил изоставен поради транспортни затруднения или поради времето, което са отнемали медицинските изследвания.
— Витковски не смята, че проектът е бил изоставен.
Сорънсън мълчеше. Накрая проговори:
— Бях убеден, че не са го осъществили — каза той. — Сега вече не съм.
— Какво искаш да направим… да направя?
— Успокой се, не говори. Ако неонацистите разберат, че Крьогер е жив, ще направят всичко възможно да го открият. Ако имате късмет, никой от нашите хора няма да бъде убит.
— Звучи доста обезкуражаващо, Уес.
— Само ти припомням отминали неща — каза Сорънсън. — Съобщи на „Антинеос“. Кажи им, че си попаднал право в целта.
— Но защо, за Бога?
— Защото сега не вярвам на никого и искам да прикрия всички флангове. Направи каквото ти казах. Обади ми се след около час, когато нещата потръгнат.
Всъщност, за ветерана от разузнаването, директора на Консулски Операции, нещата вече бяха потръгнали. Никой досега не беше открил зоненкинд. Дори тези, които някога бяха заподозрени, се оказаха абсолютно невинни деца, благодарение на официалните документи и отлично внедрените американизирани семейни двойки, приютили сирачетата, останали без близки. Но сега, въпреки всичко, на повърхността изплуваше един вероятен зоненкинд! Възрастна вече жена, някогашно дете на нацистка Германия, а сега — търсен титулован академичен ум; беше се омъжила за висш служител от Държавния департамент. Това бе осъществената мечта на зоненкиндерите, ако такива все пак съществуваха.
Сорънсън вдигна слушалката и набра личния номер на шефа на ФБР — свестен човек, за когото Нокс Талбът беше казал: „Върши работа“.
— Да?
— Обажда се Сорънсън от Консулски Операции, удобно ли е да говорим?
— На тази линия може. Какво бих могъл да направя за вас?
— Трябва да се захвана с неща, които не са моя работа. Навлизам във вашата област, но нямам друг избор.
— Всеки от нас понякога го прави, нали? — каза директорът на ФБР. — Досега не сме се срещали, но Нокс Талбът казва, че сте негов приятел, което е достатъчно, за да ви разчисти пътя към мен. Та къде преминахте границата?
— Всъщност, още не съм го направил, но възнамерявам да го сторя. Смятам, че трябва.
— Казахте, че нямате избор.
— Мисля, че нямам. Но всичко трябва да остане вътре в Консулски Операции.
— Тогава защо ми се обаждате? Не е ли по-добре да действате сам?
— В този случай — не. Имам нужда от пряк път.
— Слушам ви, Уес — така ви нарича Нокс. Можете да ме наричате Стив.
— Да, знам — Стивън Росбитън.
