— Стенли?
— Какво става, по дяволите?
— Откарай Карин и мен в посолството колкото може по-бързо — и Дру набързо обясни какво му бе казала Де Врийс за Алън Рейнълдс.
— Няколко минути закъснение няма да променят сценария, млади човече. Придържай се към плана, който съм изработил, а аз ще направя отклонение в маршрута ти към посолството и ще те посрещна там.
Латъм изчака; дойде един от морските пехотинци на Витковски в цивилни дрехи и взе куфара и дипломатическото му куфарче.
— След четири минути слезте във фоайето, сър — учтиво каза младежът. — Ние сме готови.
— Хората като вас винаги ли са толкова учтиви в подобни ситуации? — попита Латъм.
— Нервите не помагат, сър. Разконцентрират ни.
— Защо ми се струва, че съм чувал това и преди?
— Не знам. Ще се срещнем долу.
След три минути Дру излезе от апартамента и тръгна към асансьора. В този час движението надолу не беше натоварено, фоайето бе практически празно, с изключение на неколцина японци и американци, пирували до късно, развеселени и уморени, които се качиха в асансьорите и изчезнаха. Латъм мина през облицованата с мрамор врата — военен, откъдето и да го погледнеш — и в този момент внезапно избухнаха изстрели; те пронизваха слуха и отекваха в стените — идваха от балкона на мецанина. Дру се скри между мебелите във фоайето; погледът му се спря върху двамата мъже зад рецепцията. Видя как гърдите и стомахът на единия буквално експлодираха — чудовищната детонация разнесе кървавите останки на мъжа из цялото фоайе; другият вдигна ръце точно в момента, в който главата му се пръсна и парчета от черепа се разлетяха навсякъде. Това беше лудост! След това нови изстрели изпълниха огромното пространство на фоайето; последваха гласове, които крещяха с американски акцент:
— Хванахме го! — извика един мъж от мецанина. — Улучен е в краката!
— Жив е! — изрева друг. — Хванахме го, кучия син! Той е луд! Реве и се вайка на немски!
— Отведете го в посолството — намеси се един спокоен глас от фоайето, отправен към ужасените служители на рецепцията. — Това е контратерористична операция — продължи той. — Всичко свърши, можете да успокоите собствениците, че всички разходи по възстановяването на щетите ще бъдат компенсирани. Ще бъдат изплатени и щедри компенсации на семействата на служителите, които трагично загубиха живота си. Колкото и безсмислено да ви се струва това, те загинаха като герои и благодарна Европа ще им отдаде дължимата почест… Побързайте!
Ужасените служители бяха замръзнали неподвижно зад мраморния тезгях. Мъжът отляво започна тихо да плаче за своя изгубен колега и сякаш несъзнателно посегна към телефонната слушалка.
Латъм и Де Врийс се прегърнаха под неодобрителните погледи на полковник Стенли Витковски и посланика Даниъл Кортлънд в един от офисите на американското посолство.
— Може ли да преминем към въпроса по същество, ако обичате? — каза посланикът. — Доктор Герхард Крьогер ще оживее, а нашият екип от двама компютърни експерти ще пристигне след малко. Всъщност, единият от тях е вече тук, но шефът му е заминал за Пиринеите през почивните дни. А сега някой ще ми каже ли какво, по дяволите, става?
— Боя се, че разузнавателните операции са извън вашата компетентност, господин посланик — отговори Витковски, — така е по-добре за вас, сър.
— Знаете ли, че подобни изказвания ми се струват твърде неприлични, полковник? Откога цивилното или военното разузнаване, или някоя друга от тайните служби, имат предимство пред непосредствената власт на Държания департамент?
— Тъкмо затова беше създаден отдел Консулски Операции, сър — отговори Дру. — Целта му беше да координира дейността на държавата, администрацията и разузнавателните служби.
— Но не бих казал, че сте го постигнали.
— В извънредни ситуации не можем да преодолеем намесата на бюрократичния апарат — твърдо отвърна Латъм. — Тогава не си пестя проклятията, дори това да ми коства работата. Искам да заловя човека или хората, които убиха брат ми. Защото те са част от едно много по-голямо бедствие, което трябва да бъде спряно.
Кортлънд се отпусна в креслото си и попита:
— А вие какво ще кажете, полковник?
— През целия си живот съм бил военен, но сега ще трябва да пренебрегна всички заповеди. Не мога да чакам Конгресът да обяви война. Ние сме във война.
— А вие как мислите, госпожо Де Врийс?
— Пожертвах съпруга си. Какво повече искате?
Посланикът Даниъл Кортлънд се наведе напред, хвана с две ръце главата си и започна да масажира с пръсти слепоочията си.
— В живота си на дипломат съм направил много компромиси. Може би е време да престана — каза той и вдигна глава. — Вероятно ще ме изпратят на заточение в Огнена Земя, но вие, мошеници, ще продължите това, което сте започнали. Защото вие сте прави — времената са такива, че не можем да чакаме.
Тримата „мошеници“ слязоха при суперкомпютъра, който се намираше на трийсет стъпки под канцелариите. Беше огромен и внушителен: вътрешната стена, висока десет фута, бе покрита с плоча от дебело стъкло, зад която се въртяха и рязко спираха дискове, които събираха информацията от горните етажи.
— Здравейте, аз съм Джак Роу, помощник на нашите подземни гении — каза русокос мъж с приятна външност на не по-малко от трийсет години. — Колегата ми — ако е трезвен — ще бъде тук след няколко минути. Кацнал е на летище „Орли“ преди половин час.
— Не очаквахме да срещнем тук алкохолици — намуси се Витковски. — Работата е сериозна!
— Тук всичко е сериозно, полковник — да, знам кой сте, това е рутинна процедура. И за вас знам — вие сте служител на Консулски Операции, а жената би могла сега да работи в НАТО, ако беше мъж и носеше униформа. Тук няма тайни. Всичко е записано на тези дискове.
— В такъв случай да се заемем с тях — каза Дру.
— Не може, докато не дойде приятелчето ми. Разбирате ли, той знае другия код, който на мен не ми е позволено да знам.
— За да спестим време — намеси се Карин, — не можете ли да извадите данните от моя офис за определени дати, които ще ви посоча?
— Не мога поради същата причина. Вие ще ни дадете данните и всичко, което ви интересува за тези дни, ще се появи на екрана. Не можете да го промените или изтриете, дори и да искате.
— Нямам намерение да правя нито едното, нито другото.
— Значи мога да бъда спокоен. Когато получих извънредното съобщение от Големия Шеф, помислих, че може би се е случило някое събитие като онези, за които сме чели в историческите книги.
— В историческите книги ли? — Витковски повдигна вежди в недоумение.
— Е, когато бях на шест-седем години, четях подобни неща, полковник. Може би исторически не беше точната дума.
— Прасето си залагам, че не беше.
— Интересен израз — забеляза младият русокос експерт. — Диалектите са ми нещо като хоби. Изразът не е нито ирландски, нито средноевропейски, а най-вероятно славянски, където sus scrofa120 — прасето или свинята — е било ценна собственост. „Прасето си залагам“ е признание, символ на положение в обществото. Като добавите „прасето“, а още повече „прасето си“, това означава, че вие сте достатъчно богат.
— За това ли използвате компютрите? — попита Латъм учуден.
— Ще се изненадате от купищата случайна информация, която се пази тук. Веднъж открих историята на една обредна песен от езически култ в Корсика.
