— Невъзможно!
— Нали чухте изстрелите. Да върнем ли влака обратно, за да видим откъде са излетели куршумите? Имахте късмет, че беше пълно с хора.
— Ach, mein Gott113!
— Трябва да поговорим, хер доктор, иначе и двамата ще попаднем на мушката им.
— А Хари Латъм? Къде беше той?
— Видях го — излъга Жак Бержерон, който вървеше зад тях. Оръжието, заредено с халостни патрони, беше прибрано в джоба му. — Когато чу изстрелите, се качи обратно във влака.
— Трябва да поговорим — каза Моро, гледайки втренчено в Крьогер. Тръгна към една притворена стоманена врата. — В противен случай всички ще пострадаме.
Те влязоха вътре. Шефът на „Дьозием“ намери ключа на лампата и го щракна. Намираха се в средно голяма стая с бели тухлени стени без прозорци. В нея имаше огромни стари шалтери и семафори, а също и заковани сандъци с нова апаратура.
— Изчакай отвън, Жак — каза Моро на своя агент. — Когато пристигне полицията — а тя със сигурност ще дойде — покажи им документите си и им кажи, че си бил във влака и си слязъл, щом си чул изстрелите. Затвори вратата, ако обичаш.
Моро остана сам с германеца в слабата сивкава светлина, която идваше от крушката с решетка на тавана. Седна на един от сандъците.
— Настанете се удобно, докторе. Ще изчакаме тук известно време — поне докато полицията дойде и си отиде.
— Но ако ни намерят тук…
— Няма, вратата се заключва при затваряне. Голям късмет имахме; някой идиот я е оставил отключена. От друга страна, кой ли би откраднал нещо оттук, каквото и да е?
— Изпуснахме го, изпуснахме го! — извика Крьогер и удари с юмрук по един от сандъците, после седна върху голяма дървена каса и размаха ожулената си ръка.
— Пак ще се обади — предположи Моро. — Може би не днес, но утре със сигурност. Помнете, човекът е в изолация, отчаян е. Но искам да ви попитам — защо е толкова важно да откриете Латъм?
— Той… той е опасен.
— За кого? За вас? Или за Братството?
— Да… за всички нас.
— Защо?
— Какво ви е известно?
— Всичко, разбира се. Аз съм от бюро „Дьозием“.
— Искам да кажа, по-конкретно.
— Добре. Избягал е от вашата алпийска долина, промъкнал се е по някакъв начин през планинските снегове и е стигнал до едно шосе, където го качил някакъв селянин с камион.
— Селянин? Сега вие сте глупакът, хер Моро. „Антинеос“ — ето кой го е качил. Бягството му е било уредено отвътре, от предател вътре в долината. Трябва да открием този Hochverrater!
— Този „предател“, нали?
За всичките тези години шефът на „Дьозием“ се бе научил да разпознава лъжата, казана от аматьор в пристъп на вълнение.
— Затова ли трябва да откриете Латъм? За да го разпитате, преди да го убиете, и така да научите кой е предателят?
— Разберете, била е жена, която вероятно заема много висок пост в организацията. Трябва да я елиминираме!
— Да, разбирам това.
По челото на Крьогер избиха капчици пот, а в помещението не беше топло.
— Значи това е станало причина да се намеси вашето К-подразделение и това е причината, поради която важен човек като вас е дошъл в Париж — да установи самоличността на предателя, който заема висок пост в Братството.
— Точно така.
— Разбирам. И няма друга причина?
— Никаква друга причина.
Две струйки пот се стекоха по челото на германеца, стигнаха до веждите му и се спуснаха надолу по бузите.
— Тук е ужасно горещо — каза Крьогер и изтри лице с опакото на дланта си.
— Дори не съм забелязал. Всъщност мислех, че е доста прохладно, но това е, защото събития като днешното не са необичайни за мен и не ме изнервят особено. Изстрелите винаги са съпътствали живота ми.
— До, но вашия, а не моя. Ще си позволя да ви кажа, че ако влезете с мен в операционната по време на някоя от по-неприятните процедури, със сигурност ще припаднете.
— Не споря, няма съмнение, че ще припадна. Но виждате ли, докторе, за да ви бъда максимално полезен, трябва да знам всичко, а нещо ми подсказва, че още не сте ми го казал.
— Какво повече бихте желал да научите? — Крьогер все по-обилно се потеше.
— Понякога може би се престаравам. Но ето как ще процедираме: когато Хари Латъм отново ни потърси, аз няма да ви се обадя в „Лютеция“; вместо това ние сами ще го задържим. Ще се държим добре с него, а няколко часа по-късно аз ще ви се обадя.
— Не съм съгласен! — изкрещя хирургът и стана от сандъка. Ръцете му трепереха. — Трябва да бъда с вас, когато го откриете! Трябва да остана насаме с него, преди да проведете какъвто и да било разпит, защото ще обсъждаме информация, която не бива да стига до ничии уши. Много е важно, така заповядва Братството!
— А ако в името на личната си безопасност не се подчиня?
— Сведението за сумата над двайсет милиона франка, вложени на ваша сметка в швейцарска банка, може да стигне до „Ке д’Орсе“ и до френската преса.
— Това със сигурност е убедителен аргумент, нали?
— Надявам се, че е така.
— Когато казахте, че искате да останете насаме с него, какво имахте предвид?
— Точно това, което казах. Донесъл съм няколко спринцовки и различни видове наркотици, които биха накарали Хари Латъм да ми разкрие онова, което трябва да научим. Естествено, не бива да присъстват други хора.
— Искате да кажете, че трябва да останете сами в стая?
— Съвсем не. Разговорите в стая могат да се подслушват. Вие сам казахте, че моята хотелска стая се подслушва.
— Тогава къде да ви уредим среща?
— В автомобил, който аз ще избера, не ваш. Ще откарам Латъм някъде, ще му инжектирам опиатите, ще науча каквото трябва и ще ви го върна.
— И няма да го екзекутирате?
— Само ако ме проследят.
— Разбрах. Мисля, че нямаме избор.
— Нямаме време, Моро, нямаме време! Извънредно важно е да бъде открит до трийсет и шест часа!
— Какво? Сега изобщо не ви разбирам. Защо до трийсет и шест часа? Да не би след трийсет и шест часа земята да престане да се върти? Обяснете ми, моля ви.
— Е, добре, ще ви кажа това, за което се досещате, но не знаете. Както може би си спомняте, аз съм лекар. Някои смятат, че съм най-добрият мозъчен хирург в Германия. Аз не бих оспорил подобна преценка. Хари Латъм е луд — смес от шизофрения и синдром на маниакална депресия. В нашата долина аз му спасих живота — оперирах го, за да премахна налягането, причинено от болестта. След като прегледах бележките си, открих нещо ужасно. Ако не получи лекарства на шестия ден от бягството си, той ще умре! Оттогава са минали вече четири и половина дни. Сега разбирате ли? Трябва да го разпитаме, преди да е отнесъл името на нападателя в гроба.
