— Да, сега разбирам, но вие, докторе, добре ли сте?
— Какво?
— Силно пребледняхте, лицето ви е плувнало в пот. Гърдите ли ви болят? Мога да извикам линейка.
— Не искам линейка, искам Хари Латъм! Не ме болят гърдите, нямам ангина, просто не понасям бавно мислещи бюрократи!
— Ще ми повярвате ли, че и това разбирам? Защото вие сте учен, блестящ учен, и аз съм щастлив, че имам честта да ви познавам… Хайде да тръгваме, обещавам ви, че ще вложа цялата си енергия…
Отвън, на „Шан-з-Елизе“, Моро и неговият служител отдадоха чест, когато Крьогер се качваше в такси, а след това тръгнаха към служебната кола.
— Бързо! — каза ветеранът от Истанбул. — Това копеле постоянно ме лъжеше! Но защо ли го правеше?
— Какво смяташ да предприемеш, Клод?
— Ще седна и ще мисля. Ще се обадя на няколко души по телефона. Един от тях е известният учен Хайнрих Крайц, германският посланик. Той и правителството му ще трябва да се разровят в досиетата, независимо дали това им харесва, или не.
19.
С дипломатическо куфарче в ръка Дру Латъм се приближи към рецепцията на хотел „Интерконтинентал“ и се представи. Сложи на бюрото заявка за резервация от американското посолство и военна карта за самоличност. Хотелският чиновник внимателно ги огледа и извади бланка от папката си.
— А, да, полковник Уебстър, най-сърдечно ви приветстваме като наш гост. Посолството поръча малък апартамент за вас.
— Точно така.
— А багажът ви, мосю?
— Оставих го на портиера и му се представих.
— Чудесно. Значи пътешествате?
— Армията ме командирова ту на едно място, ту на друго — каза Дру и се подписа в книгата. Антъни Уебстър, полковник от Армията на САЩ. Вашингтон, САЩ.
— О, колко интересно! — чиновникът взе регистрационната книга и извади адресна карта. Вдигна поглед и натисна звънеца.
— Придружете monsieur le Colonel114 до апартамент седемстотин и три и кажете на портиера да изпрати там багажа му. Името му е Уебстър.
— Да — отговори пиколото. — Последвайте ме, мосю. Багажът ви ще пристигне след няколко минути.
— Благодаря.
Изкачването с асансьора до седмия етаж мина без произшествия, ако не се смята кавгата между една американска двойка. Жената със синкавобяла коса и окичена с бижута със скъпоценни камъни мъмреше възпълния си съпруг с каубойска шапка с широка периферия:
— Лукас, поне се дръж прилично!
— Че за к’во? Не мога да си намеря истинска лимузина, има само от ония ситните, дето едва си наместваш задника вътре, и никой не ще да ти говори на американски, ако не му бутнеш бакшиш — пък после ще речеш, че са израсли в Тексаркана.
— Така е, защото не можеш да разпознаваш парите им.
— Ти пък можеш.
— Аз пазарувам. Знаеш ли колко даде на шофьора последния път, когато се возихме с такси?
— Не, мамка му, бутнах му там няк’ви хартийки.
— Сумата беше петдесет и пет франка, около десет долара. Ти му даде сто, което е почти двайсет и пет долара.
— Уф, мътните ме взели. Сигурно затуй все ми намигваше ти като слезе и на съвсем разбран английски ми каза, че тая нощ щял да се навърта край хотела, та да съм го потърсел.
— Наистина ли?
За късмет на Латъм вратата се отвори на шестия етаж и двойката слезе.
— Извинявам се за сънародниците си — каза Дру. Не знаеше какво друго да каже при вида на вдигнатите вежди на гарсона.
— Няма защо, господин полковник. Това е Париж от техните мечти.
— Боя се, че сте прав.
— Е, поне не вреди на никого… Пристигнахме, мосю.
Апартаментът беше малък — имаше спалня и всекидневна, но беше чудесен, много европейски, а бутилката скоч върху барчето го правеше изключителен. Витковски явно изпитваше страшни угризения — при това напълно основателно. Латъм мразеше проклетата си униформа. Гърдите, талията и задните му части сякаш бяха натъпкани в тръба от плат. Чудеше се как хората от армията не подават оставка заради униформата.
Когато гарсонът си отиде, Дру зачака да му донесат куфара. Вътре имаше комплект цивилни дрехи. Свали мундира, в който се задушаваше, сипа си уиски, пусна телевизора, започна да превключва каналите, докато откри Си Ен Ен, и седна.
На вратата се позвъни. Беше младият прислужник, който донесе куфара му. Дру благодари и му даде бакшиш. И най-неочаквано момчето каза:
— Това е за вас, мосю — младежът му подаде бележка. — Тя е… как да кажа — confidentiel115.
— Разбирам, много ви благодаря.
Обади се в стая 330. Приятел.
Карин? Това изцяло съответстваше на непредсказуемото й поведение. Сега те бяха любовници — повече от любовници.
Той вдигна телефона, прегледа указателя и набра номера.
— Здравей, успях — каза той, веднага щом отсреща вдигнаха слушалката.
— Хей, момче, значи наистина си бил ти! — обади се мъжки глас.
— Какво? Кой сте вие?
— Хайде, Бронко, не можа ли да познаеш стария си приятел от „Манитоба Старс“? Бен Луис! Спомняш ли си как онзи от „Торонто Кометс“ беше ти съсипал глезена? Лекуваше се няколко седмици и после се върна на леда, но десният ти крак вече беше изкривен леко наляво. Никой от новите ти познати не го забелязваше, само аз знаех. Сигурен бях, че си ти!
— Добре, добре, Бени, аз съм, но не казвай това на никого. Сега работя за правителството. Трябва да си държиш езика зад зъбите.
— Хей, разбрах, приятел! Знаеш ли, играх два сезона в „Рейнджърс“…
— Знам, Бени, беше страхотен.
— И какво от това? На третия сезон ме изхвърлиха.
— И това се случва.
— Но не и ако бях като теб, приятел. Ти биеше всички ни.
— Това е минало. Как ме откри, Бен?
— При портиера. Попитах къде отива багажът.
— Казаха ли ти?
— Естествено, казах им, че е моят!
— Боже, наистина ме връщаш към миналото. Когато седяхме в някой скъп ресторант в Монреал и дойдеше сметката, ако беше прекалено голяма, ти казваше, че била на друга маса, после — на друга, докато накрая не станеше достатъчно малка, за да я платиш. Какво правиш в Париж?
— Работя в бързото хранене, представлявам всички най-големи компании. Наемат някой едър тип като теб или мен, защото имаме големи мускули, които ни вдигат репутацията. В характеристиката ми пише, че
