— Да не губим време! — намеси се Пет и се изправи. Леко присвитите му очи се спряха върху Две. — Значи ти си мислител? Никога не съм те чувал да говориш толкова много, особено за подобни неща. Има ли нещо зад думите ти? Може би се надяваш, че ще командваш парижкото подразделение?
— О, не, грешиш, нямам необходимата квалификация. Имам ум, но не ми достига практически опит, а съм и твърде млад.
— Има и нещо друго…
— Наистина, така е, номер Пет — прекъсна го Две. Погледите им се срещнаха. — Когато се установи нашият Райх, нямам намерение да потъвам в тълпата — нито пък ти.
— Разбрахме се… Ела, ще събера отряд за улица „Диан“ — шестима. Двама от вас ще останат тук, за да проведат спешни действия, ако се наложи.
Избраните шестима станаха от масата. Трима от тях отидоха в стаите си, за да облекат черните пуловери и панталони, а останалите блицкригери заразглеждаха голямата карта на Париж, като се концентрираха върху района около улица „Диан“. Тримата убийци се върнаха в подходящо облекло, провериха оръжията си, събраха апаратурата, която им бе приготвил Нула Пет, и изведнъж телефонът звънна.
— Това е направо недопустимо! — изкрещя Герхард Крьогер. — Ще докладвам за всички вас, за вашата некадърност и за отказа ви да поддържате връзка с член на висшия ешелон на Братството!
— Ще си направите лоша услуга, господине — каза Нула Пет, който едва се сдържаше. — Преди да е минала нощта, ние ще сме извършили убийството, което толкова желаете, а също така допълнително ще ликвидираме два обекта. Бон ще бъде доволен, ако научи, че сте взел неоценимо участие в организирането на акцията.
— Казахте ми същото преди около четири часа! Какво става? Бих желал да поговоря с онзи нахален млад човек, който твърди, че е ваш лидер!
— Бих искал да ви помогна, майн хер — отвърна Пет, като внимателно подбираше думите си. — Но за съжаление Нула Едно-Париж не се е свързал с нас. Той предпочете да отиде на по-маловажното място, което, моля да ме извините, бе под въпрос, и не се е обаждал, за да докладва. Всъщност го няма от два часа.
— „Под въпрос“? Той каза, че поема максималния риск. Може би нещо му се е случило?
— В прекрасния Булонски лес? Не е много вероятно.
— Но в такъв случай какво е станало на първото място, за Бога?
— Беше просто капан, майн хер, но моят отряд, отрядът на Нула Пет, се измъкна. Той обаче ни отведе на трето място, съвсем сигурно, и точно там отиваме сега. Преди да изгрее слънцето ще получите доказателство за смъртта на главния обект, като методът за екзекуция, който препоръчахте, ще бъде максимално документиран. Аз, Нула Пет, лично ще ви донеса снимките в хотела.
— Вашите думи ме успокояват, вие поне говорите по-разумно от онзи проклет младок с очи на кобра.
— Той е млад, господине, но е много добре обучен от физическа гледна точка за нашата работа.
— Без глава на раменете този талант не струва нищо!
— Склонен съм да се съглася, но моля ви, майн хер, той е мой началник, затова все едно никога не съм казвал това, което току-що казах.
— Не го казахте вие, а аз. Вие просто се съгласихте с едно обобщение… Кой беше вашият номер? Пет?
— Да, господине.
— Бон ще научи колко добре си вършите работата.
— Вие сте извънредно любезен. Сега трябва да тръгваме.
Стенли Витковски седеше в мрака и надничаше през прозореца към улицата. Широкото му лице с груба кожа бе неподвижно. От време на време той вдигаше към очите си инфрачервен бинокъл. Обект на наблюдението му бе автомобилът, паркиран в далечния десен ъгъл на пресечката, на по-малко от сто фута разстояние от входа на сградата, в която се намираше апартаментът му. Вниманието на ветерана от разузнаването бе привлечено от лице, мярнало се на предната седалка, осветена от една улична лампа. Лицето ту се показваше, ту се отдръпваше в сянката, сякаш човекът чакаше някого или наблюдаваше нещо на отсрещната страна на улицата. Глухото трепване в гърдите на полковника — трепване, което в миналото бе усещал стотици пъти — дойде като предупреждение.
И ето че лицето отново се показа — до дясното си ухо човекът бе притиснал радиотелефон. Изглеждаше развълнуван, ядосан, погледът му беше прикован в горните етажи на сградата. Сградата, в която живееше Витковски. След това наблюдателят захвърли телефона, отново ядосан или потиснат. Това бе достатъчно за полковника. Той стана от стола и бързо се запъти към всекидневната, като затвори вратата след себе си. Завари Дру Латъм и Карин де Врийс седнали на кушетката — за явно негово задоволство — в двата й края. Витковски не обичаше личните отношения да се намесват в работата.
— Здрасти, Стенли — каза Дру. — Надничаш, а? Ако е така, няма от какво да се страхуваш. Обсъждаме положението след Студената война, а и госпожата не ме харесва.
— Не съм казала такова нещо — леко се усмихна Карин.
— Нека ти преведа, Стан: направо ме застреляха.
— Да се надяваме, че го казваш в преносен смисъл — студено подметна полковникът. Тонът му накара Дру да се стегне.
— Какво искаш да кажеш?
— Нали каза, че никой не ви е проследил, младежо?
— Не са ни следили. А и как да ни проследят?
— Не знам, но отвън на улицата има един човек с кола. Говори по телефона и непрекъснато гледа насам.
Дру бързо стана от кушетката и тръгна към спалнята на Витковски.
— Загаси лампата, преди да влезеш, проклет глупак! — извика Витковски. — Не позволявай никаква светлина да се промъкне през прозореца!
Карин протегна ръка и изгаси единствената лампа над себе си.
— Добро момиче — продължи офицерът от разузнаването. — Инфрачервеният бинокъл е на перваза. Наведи се, стой по-надалеч от стъклото. Виж онова комби отсреща на ъгъла.
— Разбрах.
Латъм изчезна в спалнята, като остави Витковски и Де Врийс сами в почти тъмната стая. Светлината от уличните лампи беше единственото осветление.
— Наистина ли се тревожите? — попита Карин.
— Достатъчно съм работил тази професия и се тревожа — отвърна полковникът, който все още стоеше прав. — Вие също.
— Може да е някой ревнив любовник или съпруг, който е прекалено пиян, за да се прибере вкъщи.
— Може да е и Феята Зъбче103, която се опитва да открие необходимата й възглавница.
— Не говорих враждебно и не мисля, че е справедливо вие да го правите.
— Съжалявам. Наистина. Ще повторя онова, което Сорънсън каза, но не искам да ви обърквам. Той каза: „Нещата се развиват прекалено бързо и стават твърде сложни“. Прав е. Ние си мислим, че сме подготвени, но не сме. Новите нацисти изпълзяват от мръсотията като голи охлюви от купчина боклук; много от тях са истински, но мнозина са просто светли петънца. Кой е истински и кой не е? И как да ги открием, без да обвиним всички, без да караме невинните да доказват своята невинност?
— Доказателствата ще дойдат, след като обвиненията са отправени.
— Не бихте могла да се изразите по-точно, млада госпожо. Преживял съм това. Изгубихме много агенти. Нашите хора се разкриваха, като се подмазваха на политици и журналисти, които водеха разследванията. И никой не знаеше истината.
— Сигурно ви е било много трудно…
