време — абсолютна тъмнина, нали знаеш — и е бил застрелян, докато полицейският ескорт го водел към чакалнята.
— Как?
— С някаква проклета мощна пушка с инфрачервен оптически прицел от някой покрив. Естествено, нищо не са открили.
— Кой го е видял?
— Не знам. Изпратих съобщение, както се бяхме уговорили — налагаше се — на висшите служители на Нокс Талбът, че сме заловили жив нацист, казах кога ще им го изпратим и всичко останало.
— И какво?
— Някой е наел убиец.
— Какво ще правим сега?
— Кръгът се стеснява — това е положението. Знаем за компютрите АА-Нула, а сега в списъка ни влизат още четирима-петима заподозрени заместник-директори. Така се прави, младежо — продължаваш да затваряш вратите, докато в стаята останат само един-двама.
— А аз, а Париж?
— Това е игра на котка и мишка, нали така, момче? Този Крьогер иска да открие Хари — теб — точно толкова, колкото и ти искаш да го откриеш, нали?
— Очевидно е така, но защо?
— Ще разберем едва когато го хванем.
— Не ме успокояваш много…
— Трябва да ти кажа, че не се и опитвам. Искам да бъдеш в отлична форма всяка секунда от денонощието.
— Много ти благодаря, Стан.
— Донеси ми каквото си намерил там…
— Прибрах всичко, което намерих — ядосано го прекъсна Латъм, — така че не ми казвай „каквото си намерил там“. Забравих само да взема проклетия часовник.
— Това ми хареса — каза полковникът. — Обичам гнева в подобни ситуации. След час бъдете при мен, сменете колите три пъти.
15.
Пламъците се издигаха нагоре — ярки огнени искри прорязваха мрака. Огромният комплекс във Ваклабрук бе почти завършен; на просторно окосено поле се тълпяха хиляда и петстотин избрани последователи на Братството от цял свят.
Нощта беше безоблачна и факли изпълваха голямата естествена арена, очертаваха границите й и осветяваха подиума и една маса, дълга петдесет фута, разположена на билото на хълма, на която седяха ръководителите. По средата имаше микрофон, чиито кабели водеха към високоговорители, разположени по цялото поле, а на високи пилони зад внушителната маса, осветени от прожектори и развявани от бриза, се издигаха знамената на Третия Райх в кървавочервено и черно, с една впечатляваща разлика — бяла светкавица, която пресичаше пречупените кръстове. Това бе знамето на Четвъртия Райх.
Изказваха се множество оратори — всички с военните униформи на Нацистка Германия; речите им бяха довели публиката до въодушевление и фанатична възбуда. Накрая предпоследният оратор се приближи към подиума и грабна стойката на микрофона. Пламналият му поглед се плъзна по гъстите редове и той заговори отчетливо, с тих и властен глас:
— Тази вечер чухте виковете на хората по целия свят, които се нуждаят от нас, желаят ни, настояват ние да поемем жезъл на властта над света, да създадем чисти раси и да елиминираме идеологическия и човешкия боклук, който замърсява цивилизования свят. Ние сме готови!
Аплодисменти и все по-силни викове на одобрение разтърсиха земята и отекнаха в околните гори. Униформеният мъж вдигна ръце, за да въдвори тишина. Тя бързо настана и той продължи:
— Но ние имаме нужда от Фюрер-Зевс, по-велик от предишния — не в мисленето, защото никой не може да надмине Адолф Хитлер във философията, а по сила и решителност — водач, който ще потисне слабите и никакви интелектуалци няма да го спрат; той ще помете враговете на расовия прогрес и ще нападне, когато разбере, че е дошло времето! Историята доказа, че ако Третият Райх бе нападнал Англия, когато хер Хитлер заповяда на своята армия да го направи, светът днес би бил много по-различен и много по-добър. Привилегированите дилетанти от юнкерския корпус го убедиха да не прави това. Новият водач — нашият Зевс — никога не би се поддал на подобна страхлива намеса… Ала — знам, че това ще ви разочарова — все още не е дошло времето да разкрием самоличността му. Но за сметка на това той е записал послание до всеки един от вас.
Ораторът вдигна напред ръка в нацистки поздрав, после рязко я прибра и от всички високоговорители гръмна силен глас. Странен глас, средно дълбок, рязък, режещ — всяка съгласна отекваше, сякаш брадва се забиваше в кораво дърво. В някои отношения той пробуждаше спомените за хитлеровите речи — истеричните кулминации бяха многобройни и прииждаха една след друга, но приликата свършваше дотук. Защото този оратор принадлежеше повече на днешните времена; кресливите му апогеи се предшестваха от хладни думи, които той изговаряше бавно с леден тон; следваха внезапни емоционални изблици, които придаваха внушителност на заключенията му. Тирадите не секваха и се сливаха с резкия монотонен тон на Хитлер. Контрастът между тях придаваше кураж на оратора, който сякаш се доверяваше на публиката си — тя без съмнение разбираше накъде я води — а след това награждаваше доверието й с виковете си и потвърждаваше изводите, които тя току-що си беше направила. Ерата на Водолея бе отдавна отминала; на нейно място бе дошла ерата на манипулациите. Уроците от „Медисън Авеню“98 бяха усвоени от целия свят.
— Ние сме началото и бъдещето е наше! Но вие знаете това, нали? Вие, които се трудите неуморно в нашата родина, и тези, които се трудят безспир в чужбина, виждате какво става, нали? Не е ли велико? Нашето послание е не просто прието; то е желано, желано в умовете и сърцата на хората от цял свят — и вие виждате, чувате и знаете това!… Не мога да ви видя, но ви чувам и приемам вашата благодарност, макар че — нека бъда откровен — тя не е отправена в правилна посока. Аз съм само вашият глас, гласът на справедливото недоволство в целия цивилизован свят. Вие разбирате това, нали? Разбирате, че навсякъде наблюдаваме упадък, защото хора от по-долно качество ни карат да плащаме заради тяхната некачественост! Трудолюбиви мъже и жени се лишават от спечелените с тежък труд пари заради други, които отказват да работят или са неспособни да работят, или пък са твърде глупави, за да се опитат дори! Ние ли трябва да плащаме заради техния мързел, тяхната некадърност или заблуждение? Ако е така, тези мързеливи, некадърни и заблудени управляват света! Те ни отнемат моралното ръководство, защото надделяват над нас и пилеят нашите съкровища в името на човечеството — но не, това не е човечеството, скъпи мои войници, това е боклук! Те обаче няма да го направят, защото бъдещето е наше!
Навсякъде враговете ни остават все по-изумени и объркани от това, което ги помита, а не могат да кажат със сигурност кой е на наша страна, и в най-съкровените си мисли приветстват нашия напредък, въпреки че се борят с тези свои мисли. Нека продължим похода си, войници мои, бъдещето е наше!
И отново гръмнаха бурни аплодисменти, а звуците на химна „Хорст Весел“ изпълниха огромното открито пространство, разположено насред гората. Двама души с частично обръснати вежди от предварително оформената задна редица, които ту ръкопляскаха, ту предано крещяха, се обърнаха един към друг и тихо заговориха:
— Лудост — каза французинът на английски.
— Много прилича на хитлеровите речи, които сме гледали по новините — съгласи се холандецът от холандското Външно министерство.
— Струва ми се, че не сте прав, мосю. Този фюрер е много по-убедителен. Не налага на тълпата изводите си, като крещи непрекъснато. Той я води към тях, като задава привидно разумни въпроси. После внезапно избухва и им дава отговорите, които искат да чуят. Владее динамиката — много хитро наистина.
— Кой е той, как мислиш?
— Предполагам, че може да бъде всеки от крайно дясното крило на Бундестага. Записах го, както ме
