събитията от тази вечер.
— И затова пожелахте да говорим насаме, нали така, мосю Латъм? — попита Вилие.
— Да, господине.
— Значи идването ви тук тази вечер, тази ужасна вечер, е под предлог, че имате официална среща, n’est-ce pas22?
— Боя се, че да — каза американецът.
— Дори като се вземат предвид късният час и трагедията, за която споменахме?
— Да — повтори Латъм. — Всеки час е от жизнено значение за нас. Най-вече за мен, ако трябва да бъдем точни.
— Аз се старая да бъда точен, мосю.
— Добре, ще говоря направо. Брат ми е таен агент на ЦРУ. Той действаше под дълбоко прикритие в планината Хаусрук, Австрия. Това беше разузнавателна операция, свързана с една разрастваща се неонацистка организация. От шест седмици няма вест от него.
— Разбирам вашето безпокойство, Дру — прекъсна го Анри Бресар, — но какво общо има това с тази вечер, тази ужасна вечер, както се изрази Жан-Пиер?
Американецът мълчаливо погледна Вилие; актьорът заговори:
— Този побъркан старец, който се самоуби в театъра, беше моят баща — тихо произнесе той, — моят истински баща. Преди години, през войната, той е участвал в Съпротивата. Нацистите са го разкрили и заловили, докарали са го до лудост.
Жизел ахна; внезапно протегна ръка наляво и сграбчи рамото на съпруга си.
— Те се завръщат — каза Латъм, — по-многобройни и с по-голямо влияние. Много повече, отколкото бихме искали да вярваме.
— Има ли поне малка доза истина в това, което казваш? — намеси се Бресар. — Какво общо има това с „Ке д’Орсе“? Ти каза, че и двамата сме заинтересовани в това. Защо, приятелю?
— Утре ще получиш цялостен инструктаж в нашето посолство. Аз настоях за това преди две години и Вашингтон се съгласи. Сега мога да ти кажа само едно — и това е всичко, което знам: че парите идват от Швейцария в Австрия и че разрастващото се нацистко движение получава тайна подкрепа от някои хора тук, във Франция. Не знаем от кого, но става дума за огромни суми — милиони и милиони долари. Получават ги фанатици, които възраждат партията на Хитлер извън родината както и в Германия — тайно.
— Ако съм разбрал правилно, това означава, че тук също има такава организация, това ли искаш да кажеш? — попита Бресар.
— Предателят на Жодел! — стъписан прошепна Жан-Пиер Вилие и се облегна назад на стола си. — Френският генерал!
— Или поне той така е смятал — каза Латъм.
— За какво говорите, за Бога? — възкликна съпругата на актьора. — Новооткрит баща, Съпротивата, нацисти, милиони долари за фанатици, които живеят в планините! Всичко звучи налудничаво — fou23!
— Защо не започнете отначало, Дру Латъм? — тихо каза актьорът. — Може би ще успея да си изясня нещата, за които не знаех нищо до тази вечер.
2.
— Като се вземат предвид архивите, с които разполагаме — започна Латъм, — през юли хиляда деветстотин четирийсет и шеста един репатриран член на френската Съпротива, известен под имената Жан Фроазан и Пиер Жодел, няколко пъти идва в нашето посолство дегизиран и винаги през нощта. Той съобщава, че парижките съдебни власти го карат да отрече твърдението си относно предателството на един от лидерите на Съпротивата. Предполагаемият предател е френски генерал, който се намира под привилегирован домашен арест по нареждане на френския Генерален щаб на германското Главно командване. Агентите на БСР са отрекли верността на информацията и заключението е, че Фроазан-Жодел е психически неуравновесен, както и стотици, ако не и хиляди други, които са били подложени на психически мъчения в концентрационните лагери.
— БСР е Бюрото за специални разследвания — обясни Бресар, когато видя недоумението по лицата на двамата Вилие. — Това е Американската служба за преследване на военнопрестъпници.
— Извинете, мислех, че знаете — каза Латъм. — Тя действаше главно тук, във Франция, в сътрудничество с вашите власти.
— Разбира се — Жизел бе осведомена. — Това бе официалното й име; чувала съм, че има и други. „Ловци на колаборационисти“, „свинетърсачи“ — известни са под много имена.
— Моля ви, продължавайте — каза Жан-Пиер; той бе намръщен и объркан. — И Жодел е бил обявен за луд, така ли?
— Заключението не е било произволно, ако това имате предвид. Имало е продължителен разпит, три пъти е давал показания под клетва, независимо едно от друго, с цел проверка за несъответствия. Такава е рутинната процедура…
— В такъв случай вие имате информация — прекъсна го актьорът. — Кой е този генерал?
— Не знаем…
— Не знаете? — извика Бресар. — Mon Dieu24, нали не сте изгубили материалите?
— Не, Анри, не сме ги изгубили. Откраднаха ги.
— Но вие казахте: „като се вземат предвид архивите“! — намеси се Жизел.
— Аз казах: „като се вземат предвид архивите, с които разполагаме“ — поправи я Латъм. — Материали като разпити и показания са разпределени и класифицирани в отделни папки, за да се пази тайната на личността от недоброжелателни разследвания… Точно тези папки са били откраднати. Не знаехме защо, но сега като че ли знаем.
— Но сте разбрали за мен — прекъсна го Жан-Пиер. — Как така?
— Когато получаваме нова информация, данните в списъците се актуализират. Преди около три години пияният Жодел е заговорил американския посланик пред театър „Лицеум“, където вие сте имал представление…
— „Казвам се Аквилон“! — развълнувано го прекъсна Бресар. — Беше изключителен!
— О, успокой се, Анри… Продължавайте, Дру Латъм.
— Жодел непрекъснато крещял, че сте велик актьор и че сте негов син, и молел американеца да го изслуша. Естествено, разпоредителите от театъра го прогонили, а пазачът придружил посланика до лимузината му. Обяснил му, че пияният стар скитник е душевноболен, страстен почитател, който винаги се навърта край театрите, в които вие играете.
— Никога не съм го виждал. Защо ли?
— Пазачът е обяснил и това. Винаги, когато сте се появявал на вратата, той побягвал.
— Това е безсмислица! — отряза Жизел.
— Боя се, че не е, скъпа — парира Жан-Пиер и тъжно погледна съпругата си. — Поне като се има предвид това, което научих тази вечер… В такъв случай, мосю — продължи актьорът, — излиза, че заради този странен, макар и не необичаен случай, името ми е било включено в тези ваши — как ги нарекохте? — некласифицирани папки на разузнаването.
— Само във връзка с данните за баща ви, нищо сериозно.
— Но вие сте ги взели насериозно, n’est-ce pas?
— Моля ви да ме разберете, господине — каза Латъм и се облегна на стола си. — Преди пет седмици и четири дни брат ми е трябвало да установи контакт със своята мюнхенска свръзка. Имали са специална, конкретна уговорка; извън всякаква логика е да закъснее с повече от дванайсет часа. Това беше краят на една тригодишна операция — изключително рискована, провеждана в дълбока нелегалност, виждаше й се краят — беше му уредено сигурно прехвърляне в САЩ. След като измина първата седмица, а от него още нямаше никаква вест, аз отлетях обратно за Вашингтон и внимателно прегледах всички данни, които имахме — всичко, което намерих там — по операцията на Хари, това е брат ми — Хари Латъм… По една или друга причина епизодът пред театър „Лицеум“ ме впечатли и остана в паметта ми. Както вие се изразихте,
