какво толкова се е случило? Известните актьори и актриси често са преследвани от вманиачени почитатели. Четем за тези неща всеки ден.
— Мисля, че точно това казах и аз — прекъсна го Вилие. — Това е професионално заболяване, в повечето случаи почти безобидно.
— И аз това си помислих, сър. Какво толкова се е случило?
— И намерихте ли отговора?
— Не съвсем, но се опитах да открия Жодел. Пристигнах в Париж преди две седмици, търсих го навсякъде, по всички закътани улици на Монпарнас, по всички изпаднали квартали в града.
— Защо? — попита Жизел. — Какъв беше приблизителният ви отговор? Защо името на съпруга ми е било изпратено направо във Вашингтон?
— И аз си зададох същия въпрос, госпожо Вилие. Затова, когато бях във Вашингтон, потърсих бившия посланик и попитах него. Разбирате ли, информацията можеше да не бъде изпратена в Бюрото за разследване, ако той не беше наредил.
— И какво каза моят стар приятел посланикът? — намеси се Бресар с несъмнено критичен тон.
— Свързах се с жена му.
— А! — възкликна служителят от „Ке д’Орсе“. — Сигурно ви е изслушала. Би трябвало тя да стане ambassadeur25. Много по-интелигентна е, много по-осведомена. Нали знаете, че е лекар.
— Да, разговарях с нея. Освен това е страстна почитателка на театъра. Винаги държи мястото й да бъде на първите три реда.
— Това едва ли са най-добрите места — тихо каза актьорът. — От близостта се губи перспективата. Извинете, продължавайте. Какво ви каза тя?
— Причината е в очите ви, господин Вилие. И тези на Жодел, който ги е спрял на тротоара с истерични крясъци. „Очите и на двамата са толкова дълбоки и сини — каза тя, — цветът им е невероятно ярък, извънредно необичаен за синеоките хора“. Затова жената — основателно или не — си е помислила, че е възможно да има нещо вярно в старческите брътвежи, тъй като приликата на тези толкова необичайни очи би могла да се предаде само генетично. Тя признава, че това е само предположение, но не е за пренебрегване. А както Анри спомена, тя е лекар.
— Значи подозренията ви са се оказали основателни — каза Жан-Пиер и замислено поклати глава.
— Когато чух в новините по телевизията, че един старец се е самоубил в театъра, след като е крещял, че вие сте негов син, аз разбрах, че съм открил Жодел.
— Но не сте, Дру Латъм, вие открихте сина, а не бащата, когото той никога не е познавал. Така че, докъде стигнахте сега? Аз мога да добавя много малко към това, което вие вече знаете, а всичко това научих едва тази вечер от единствените си родители, които някога съм познавал. Те ми казаха, че Жодел е бил борец от Съпротивата, баритон в Парижката опера, че германците са го разкрили и изпратили в концентрационен лагер, откъдето почти не е имало вероятност да се завърне. Но Жодел явно е успял; очевидно психиката му не е издържала и той не е могъл повече да се възстанови.
Актьорът помълча, после тъжно и замислено добави:
— Дал ми е привилегирован живот и се е отрекъл от нормален живот за себе си.
— Сигурно много те е обичал, скъпи — каза Жизел. — Но каква мъка, какво страдание е трябвало да преживее!
— Търсили са го. Много усилия са положили да го открият — имал е нужда от медицинска помощ. Господи, каква трагична загуба!
Жан-Пиер погледна американеца.
— И все пак, господине, какво мога да ви кажа? Не мога да ви помогна, както не мога да помогна и на себе си.
— Разкажете ми какво точно се случи. В театъра научих много малко. Полицията не е била там по време на произшествието, а свидетелите, които бяха останали, докато дойда — най-вече разпоредители — не помогнаха много. Повечето съобщиха, че са чули писъци, после видели един старец да тича по пътеката между редовете и да крещи, че вие сте негов син; той носел пушка, насочил я към себе си и стрелял. Това беше всичко.
— Не, имаше и друго — каза Вилие и поклати глава. — В залата имаше кратка тишина, моментна пауза, шок, вцепенение, преди да се вдигне шум. Тогава аз ясно чух неговите думи. „Провалих се пред теб и пред майка ти. За нищо не ставам, аз съм нищо. Искам само да знаеш, че опитах — опитах, но се провалих.“ Това е всичко, което си спомням, после настана хаос. Представа нямам какво е искал да каже.
— Трябва да има някакъв смисъл в думите му, господин Вилие — бързо и категорично изрече Латъм. — Нещо жизнено важно за него, нещо катастрофално, заради което е прекъснал дългото мълчание и е застанал пред вас. Последен жест, преди да се самоубие; нещо го е подтикнало към това.
— Или при едно поредно помътняване обърканият му разум е преминал границата на пълното умопомрачение — предложи жената на актьора.
— Аз не мисля така — учтиво възрази американецът. — Бил е твърде съсредоточен. Той ясно е осъзнавал какво прави — какво възнамерява да прави. Проникнал е по някакъв начин в театъра със скрита пушка — направил го е доста сръчно — и после е чакал, докато представлението свърши и вашият съпруг започне да приема овациите на публиката — той не се е канил да му попречи. Човек, обзет от лудост, би бил склонен да прекъсне действието на пиесата, привличайки изцяло вниманието върху себе си. Жодел не е постъпил така.
— Вие също сте и психолог? — попита Бресар.
— Не повече от вас, Анри. Основното занятие и на двама ни е изучаване на човешкото поведение и предсказването му, доколкото това е възможно, нали така?
— Значи вие казвате — прекъсна го Вилие, — че моят баща, а аз никога не съм познавал родния си баща, разумно е предприел стъпките към собствената си гибел, защото е бил подтикнат от нещо, което му се е случило — намръщен, актьорът се наведе към Латъм. — Значи ние трябва да открием какво е било това, нали?
— Аз не знам как, сър. Той е мъртъв.
— Ако един актьор анализира герой, на когото трябва да вдъхне живот на сцената или във филм, и този герой надминава стереотипите на неговото въображение, то той трябва да опознае действителността, да разшири представите си за нея. Не е ли така?
— Не съм сигурен, че ви разбирам.
— Преди много години ме бяха поканили да изиграя един ужасен бедуински шейх, много антипатичен мъж, който безжалостно убива враговете си, защото вярва, че те са врагове на Аллаха. Това налагаше да се използват всички познати клишета: сатанински вежди, ярко изразена брада, тънки зли устни, очи на месия — всичко ми се струваше толкова банално. Затова аз потеглих към Джида, проучих пустинята — при чудесни условия, уверявам ви — и срещнах няколко бедуински вожда. Те нямаха нищо общо с това. Наистина бяха религиозни фанатици, но спокойни, много учтиви и дълбоко вярваха, че това, което Западът нарича „арабски злодеяния“ на техните деди, е било нещо напълно оправдано, тъй като тези древни врагове са били врагове на техния Бог. Те дори обяснявали това след всяка смърт: прадедите им щели да се помолят на Аллах за спасението на враговете. Печално е наистина, че според тях това изтребление е необходимо. Разбирате ли какво имам предвид?
— Става дума за „Le Carnage du Voile“26 — каза Бресар от „Ке д’Орсе“. — Беше великолепен. Маститите парижки критици писаха, че твоят злодей е бил толкова правдоподобен, защото си му вдъхнал спокойствие и великодушие…
— Моля те, Анри. Престани.
— Все още не знам накъде биете, господин Вилие.
— Ако това, което предполагате за Жодел… ако предположението ви е вярно, то в него е имало някаква частица разум независимо от лудостта, която личи в постъпките му. Това ли искате да кажете?
— Да, точно така. Сигурен съм в това. Затова се опитвах да го открия.
— И като се има предвид състоянието му, този човек е в състояние да общува с други хора — други нещастници като него, така ли?
— Вероятно. Сигурно.
