— Тогава трябва да тръгнем от средата, в която той е живял. Ще го направим, аз ще го направя.
— Жан-Пиер! — извика Жизел. — Какво искаш да кажеш?
— Този път нямаме утринни представления. Само един идиот би се съгласил да играе „Кориолан“ осем пъти седмично. През деня съм свободен.
— Е, и? — попита Бресар и тревожно вдигна вежди.
— Както любезно забеляза Анри, аз съм универсален актьор и имам достъп до всички възможни костюми в Париж. Облеклото няма да е проблем, а добрият грим винаги е бил голямата ми сила. Преди да си замине от този свят, мосю Оливие и аз се съгласихме, че хамелеонството, както той го нарече, е непочтен занаят, но въпреки това е наполовина спечелена битка. Ще проникна в света, обитаван от Жодел и може би ще имам късмет. Той трябва да е разговарял с някого, убеден съм в това.
— Тази среда — каза Латъм, — този негов „свят“ е доста мрачен и може би жесток, господин Вилие. Ако някой от тези типове забележи, че имате и двайсет франка, ще ви пребият заради тях. Аз съм въоръжен и без да преувеличавам, пет пъти през изминалата седмица ми се наложи да използвам оръжието си. Освен това повечето от хората там си държат езика зад зъбите и не обичат непознати, които задават въпроси; всъщност, направо ги отбягват. Нищо не успях да измъкна.
— Но вие не сте актьор, мосю, пък и ще бъда откровен: трябва да усъвършенствате френския си. А и без съмнение сте обикалял улиците в дрехите, които носите обикновено, а те не са по-различни от тези в момента, нали?
— Ами… да.
— В такъв случай, моля да ме извините, но един чист, гладко избръснат и доста прилично облечен мъж, който задава въпроси на лош френски, трудно би предизвикал доверие у събратята на Жодел.
— Жан-Пиер, престани! — възкликна съпругата на актьора. — И дума да не става! Да оставим настрана моите чувства и твоята безопасност, но договорът за пиесата ти забранява да поемаш физически рискове. Господи, та те не ти разрешават да караш ски, да играеш поло и дори да летиш със самолета си!
— Но аз няма да карам ски, нито ще се качвам на кон или самолет. Само ще се разхождам из различни квартали на града и ще изследвам атмосферата им. Това е далеч по-безопасно от пътуването ми до Саудитска Арабия заради някаква си второстепенна роля във филм.
— По дяволите! — викна Бресар. — Това е нелепо!
— Не съм дошъл тук да ви моля за подобно нещо, сър — каза Латъм. — Дойдох, защото се надявах, че може би знаете нещо, което би могло да ми помогне. Вие не знаехте нищо и аз приех това. Моето правителство може да изпрати хора, които да направят това, което вие възнамерявате да сторите.
— Тогава, без излишна скромност, ще ви кажа, че вие не бихте могли да постигнете най-доброто. А вие искате това, нали, Дру Латъм, или вече забравихте за брат си? Вашето безпокойство ме кара да мисля, че не сте. Трябва да е бил добър човек? Един чудесен по-голям брат, който без съмнение ви е помагал, напътствал ви е. Естествено, вие се чувствате задължен да направите всичко възможно.
— Да, така е, но това е нещо лично — рязко го прекъсна американецът. — Аз съм професионалист.
— Аз също, господине. И аз съм задължен на човека на име Жодел също толкова, колкото и вие на вашия брат. Може би и повече. Той е изгубил жена си и първото си дете, защото се е борил за всички нас, а после трагично се е осъдил на един ад, който ние не можем да си представим, и който аз трябва да преживея. О, да, задължен съм му и професионално, и лично. Както и на една жена — млада актриса, родната ми майка, и на детето, чието име нося — моят по-голям брат, който щеше да ми помага. Имам тежък дълг, Дру Латъм, и вие няма да ме спрете да върна поне част от него. Никой от вас няма да ме спре… Бъдете така любезен да дойдете утре тук. Аз ще бъда готов и всичко ще бъде уредено.
Латъм и Анри Бресар излязоха от внушителната къща на Вилие на „Парк Монсо“ и тръгнаха към колата на министерството.
— Трябва да ви кажа, че това никак не ми харесва — каза французинът.
— На мен също — съгласи се Дру. — Може да е голям актьор, но няма да остане неразпознат.
— Неразпознат? Ами! Не ми харесва, че ще се скита из улиците на Париж, където — ако го познаят — могат да го нападнат заради парите му или дори да го отвлекат за откуп. Стори ми се, че искате да кажете нещо. Какво?
— Не съм сигурен, може да е инстинкт. Но нещо се е случило с Жодел и то много повече от самоубийство на побъркан старец пред сина, когото никога не е познавал. Това е акт на пълно отчаяние; той е знаел, че е победен, окончателно победен.
— Да, чух какво каза Жан-Пиер — каза Бресар и заобиколи колата от страната на шофьора, докато Латъм отваряше вратата. — Старецът е крещял, че се е провалил; че опитал, но се провалил.
— Но какво е опитал? В какво се е провалил? Какво е било това?
— Може би накрая… — отвърна Анри, запали колата и подкара по улицата. — Съзнанието, че в крайна сметка е открил врага.
— Да знаеш това, да осъзнаваш, че си открил този враг и накрая да разбереш, че си безпомощен! Той е знаел, че го мислят за луд; нито в Париж, нито във Вашингтон са го смятали за благонадежден, бил е отблъснат, по дяволите, изхвърлен на улицата. Затова е тръгнал на своя глава да търси този враг и след като го е открил… него… тях… нещо се е случило. Те са го спрели.
— Ако работата е била такава, защо просто не са го убили?
— Това би породило много въпроси. Оставили са го жив, а на неговата възраст, в неговото състояние не му е оставало много време — още един побъркан пияница. Но ако го убият, някой би могъл да повярва на откачените му обвинения. Хора като мен щяха да тръгнат да душат и неговият враг не би могъл да се измъкне. Жив той е бил нищо, но мъртъв…
— Враговете на Жодел — групата във Франция, за която съм убеден, че е свързана с нацисткото движение в Германия — са се покрили дълбоко, но държат очите и ушите си отворени. Биха се интересували от всеки, който задава въпроси за него. Ако в обвиненията на Жодел има някаква истина, те няма да оставят нещата така… И това пак ме навежда на мисълта за липсващите папки в БСР във Вашингтон. Имало е причина да бъдат откраднати.
— Разбирам накъде биете — каза Бресар, — и сега аз съм определено против намесата на Вилие. Ще направя всичко, за да го спра; Жизел ще ми помогне. Тя е също толкова силна, колкото и той, и Вилие я обожава.
— Може би преди малко не сте чул. Той каза, че никой от нас не може да го спре. Вилие не играеше, Анри.
— Съгласен съм, но вие навлизате в друга тема. И насън ще мислим за това, ако някой от нас може да заспи… Вие още ли сте в апартамента на „Рю дю Бак“?
— Да, но първо искам да се отбия в посолството. Имам едно обаждане до Вашингтон по секретната линия. Колата на посолството ще ме откара у дома.
— Както желаете.
В посолството Латъм слезе с асансьора в сутерена и тръгна по белия, осветен от неонови лампи коридор към центъра за свръзка. Пъхна пластмасовия си пропуск в процепа на охранителната инсталация; чу се кратък рязък звук, тежката врата се отвори и той влезе. Просторната стая с климатична инсталация и филтър за пречистване на въздуха беше ослепително бяла; електронната апаратура заемаше три стени и хвърляше метални отблясъци, на шест крачки от всеки терминал имаше въртящ се стол. Поради късния час само един от тях беше зает; залата беше най-пуста между два и шест часа сутринта парижко време.
— Само ти ли си тук в това мъртвило, Боби? — каза Дру на единствения човек в залата. — Как издържаш?
— Всъщност на мен ми харесва — отговори Робърт Дърбейн, петдесет и тригодишният специалист по комуникациите и висш служител на посолския център за свръзка. — Моите хора ме мислят за добро момче, защото поемам смяната; те грешат, но не им го казвай. Виждаш ли върху какво работя?
