която изпълни съзнанието му. Поне за няколко минути нервите му се успокоиха. Нуждаеше се от тази почивка, беше му добре дошла. После изведнъж усети движението. Подскачаше върху седалката. Отвори очи. Шофьорът се бе засилил по някакъв мост, все едно участваше в състезанието в Льо Ман. Латъм се обади:
— Хей, момче, не бързам за късна среща. Отпусни малко газта бе, приятел!
— Tut mir29, извинявайте, сър.
— Какво?!
Те прекосиха моста и шофьорът сви в мрачна непозната улица. И тогава му стана ясно: бяха доста далеч от „Рю дю Бак“.
— Какво, по дяволите, правиш? — кресна Дру.
— Минавам по краткия път, сър.
— Дрън-дрън! Спри тая шибана кола!
— Найн! — изкрещя мъжът с моряшката униформа. — Ще ходиш там, където аз те закарам, приятелче!
Шофьорът измъкна от куртката си автоматичен пистолет и го насочи към гърдите на Латъм:
— Сега не ти, а аз ще заповядвам!
— Исусе, ти си от тях. Кучи сине, ти си от тях!
— Ще се срещнеш с другите и после ще те довършим!
— Значи всичко е било вярно, така ли? Плъзнали сте из цял Париж…
— Унд Енгланд, унд Ферайнигтен Штаатен, унд Еуропа! Зиг Хайл!
— Зиг майната ти! — каза тихо Дру и в полумрака промуши ръката си зад оръжието, а левият му крак бавно запълзя по пода на ситроена. — Какво ще кажеш за една голяма изненада в стил „Блицкриг“? — при тези думи Латъм удари с ляв крак спирачката, като същевременно заби лявата си ръка в десния лакът на провалилия се похитител. Пистолетът се отпусна в ръката на неонациста. Дру го грабна и стреля в дясното коляно на шофьора. Колата се заби в ръба на една сграда.
— Губиш! — задъха се Латъм, отвори вратата и сграбчи куртката на шофьора. Излезе, дръпна го рязко вън от колата и го захвърли на тротоара. Намираха се в един от индустриалните райони на Париж — сред дву-триетажни фабрики, съвсем пусти през нощта. Под мижавите улични лампи единствената светлина идваше от повредените фарове на ситроена. Но тя беше достатъчна.
— Сега ще си поговорим с теб, приятелче — каза той — или следващият куршум ще мине право през тия две ръце, дето стискат коляното ти. Увредените ръце никога не се възстановяват напълно. Да живееш с такива ръце си е същински ад.
— Найн! Найн! Не стреляйте!
— Защо не? Нали ти щеше да ме убиеш? Много ясно си го спомням — каза, че с мен било свършено. Аз съм много по-приятен човек. Няма да те убия, само дето ще превърна остатъка от живота ти в кошмар. Първо ще стрелям в ръцете, после в краката… Кой си ти и откъде взе тая кола, тая униформа… Казвай!
— Имаме униформи… Американски, френски, английски.
— А колата, колата на посолството? Къде е човекът, чието място си заел?
— Казаха му да не идва…
— Кой му го е казал?
— Не знам! Колата беше докарана отпред. Die Schlussel — ключът, искам да кажа — беше вътре. Наредиха ми да те откарам.
— Кой ти нареди?
— Моите началници.
— Хората, при които ме караше?
— Ja30.
— Кои са те? Кажи ми имената, веднага!
— Не знам имена! Свързваме се с кодови цифри и букви.
— Ти как се казваш? — Дру се надвеси над „шофьора“. Дулото на пистолета му се опря в ръката, която бе по-близо до коляното.
— Ерих Хауер, кълна се!
— А кодовото ти име, Ерих? Иначе ще трябва да забравиш, че си имал ръце и крака.
— C-Zwolf. Дванайсет.
— Говориш английски много по-добре, когато не си се подмокрил от страх, друже мой Ерих. Та накъде ме беше повел?
— На пет-шест преки оттук. Трябваше да се ориентирам по Scheinwerter…
— По какво?
— По фаровете. От една тясна уличка вдясно.
— Стой си на мястото, мой малък Адолф — каза Латъм, стана и се приближи към вратата на колата с насочен към германеца пистолет. По един доста странен начин той се настани на предната седалка, а лявата му ръка заигра по таблото, докато намери телефона. Дру натисна четири пъти копчето с цифрата 0 — сигналът за спешни случаи.
— Американското посолство — чу се в слушалката гласът на Дърбейн. — Кодът ти е 04. Запис, давай!
— Боби, тук е Латъм…
— Знам, засякох те по мрежата. Та за какво ги набра тия четири нули?
— Изиграха ни. Тъкмо ми предстоеше една бърза екзекуция с любезното съдействие на нашите нацисти. Шофьорът се представи за бивш морски пехотинец; някой от транспортния отдел е нагласил работата. Провери всички в отдела!
— Исусе Христе, ти поне добре ли си?
— Нищо ми няма, стана малък инцидент и скинхедът31 не се справи особено добре.
— Добре, засякох те. Ще изпратя патрул…
— Знаеш ли къде точно се намирам?
— Разбира се.
— Изпрати два патрула, Боби, нека единият да е въоръжен и готов за нападение.
— Да не си луд! Тук е Париж! Франция!
— Аз ще ги прикривам. Това е заповед на Консулски Операции… Пет-шест преки по-наляво, на юг, в една странична уличка има паркирана кола. Със светещи фарове. Трябва да заловим тази кола, да пипнем хората вътре!
— Кои са те?
— Тези, които ме осъдиха на смърт. Няма време, Боби! Действай.
Латъм тръшна слушалката, измъкна се от колата и се приближи към Ерих Хауер. Той можеше да ги отведе при стотици други като него в Париж и околностите — на познати и непознати места. Медикаментите щяха да отворят вратите на съзнанието му, а тази информация бе жизненоважна. Дру хвана мъжа за краката и той извика.
— Моля ви се…
— Млъкни, свиньо! Сега си в мои ръце, не разбираш ли? Започни да разказваш и после ще ти стане по- леко.
— Нищо не знам. Аз съм C-Zwolf, какво още да ти кажа?
— Това не е достатъчно! Моят брат беше тръгнал по следите ви, гадове такива! Каза ми, че това ще бъде последният етап от едно гадно пътуване и аз му повярвах. Така че ти ще трябва да ми кажеш повече, много повече, преди да свърша с теб. Ерих, приятелче, знам, че всъщност изобщо не искаш да си имаш работа с мен.
Изведнъж иззад ъгъла с писък се появи черна лимузина и тръгна по тъмната пуста улица. Тя рязко и неочаквано забави ход и в този момент от нея откриха стрелба; завърза се смъртоносна престрелка: целеха се във всичко, което се движи. Латъм се опита да скрие нациста зад бронираната дипломатическа кола, но не успя да го направи и се скри сам. Когато лимузината изчезна, той потърси своя пленник. Ерих Хауер лежеше мъртъв — тялото му бе надупчено, лицето — цялото в кръв. Единственият човек, който би могъл да
