разрязали или отнесли със себе си, ако се бяха досетили какво представлява. Това беше стоманена пръчка, дълга двайсет и шест инча, с големи гумени накрайници. Във всеки накрайник беше скрит алармен механизъм. Когато пътуваше и спеше в хотел, той неизменно я подпираше между вратата и пода, като включваше алармата чрез завъртане на накрайниците. Ако вратата, към която бе насочена пръчката, се отвореше отвън, чуваше се серия от продължителни изсвирвания, които шокираха неканените гости и ги караха да побягнат. Дру я занесе до вратата без ключалка, включи алармата и след като я опря в пода, я насочи срещу долната част на вратата. Влезе в претършуваната си спалня, метна чаршаф върху нарязания матрак, събу си обувките и легна.
След минути той вече спеше, а след още няколко минути телефонът иззвъня. Латъм слезе замаян от нестабилната повърхност на леглото си и сграбчи телефона от нощното шкафче.
— Да?
— Обажда се Кортлънд, Дру. Извинявай, че се обаждам в такъв час, но се наложи.
— Какво се е случило?
— Германският посланик…
— Разбрал ли е за тази вечер?
— Абсолютно нищо. Сорънсън му се обадил от Вашингтон и предизвикал същински хаос. Малко след това Клод Моро направил същото.
— Какво става?
— Посланик Хайнрих Крайц ще бъде тук в девет часа тази сутрин. Сорънсън и Моро държат и ти да си тук. Не само за да потвърдят докладите, но очевидно и да протестират енергично срещу личните атаки към теб.
— Тия двама ветерани-призраци кроят изненадващо нападение, нали?
— Изобщо не разбирам за какво говориш.
— През Втората световна война германската стратегия е била такава. Притискаш враг и от двете страни, така че да му се наложи да бяга на север, изток или запад. Ако избере грешната посока — край с него, защото всички точки са покрити.
— Не съм военен, Дру, но наистина не мисля, че Крайц е враг.
— Не, не е. Всъщност Крайц е човек с историческо съзнание. Но дори и той не знае какви хора е довел със себе си в Париж. Ще вземе да размъти водите, а точно това искат от него Сорънсън и Моро.
— Понякога си мисля, че вие, момчета, говорите на друг език.
— Така е, господин посланик. Нарича се объркване в интерес на опровержението. Може да се каже, че това е нашият професионален жаргон.
— Какви ги дрънкаш?
— Уморен съм до смърт.
— Колко време ти трябва, за да стигнеш от вас до посолството?
— Първо трябва да отида до гаража, където си държа колата…
— Сега си с кола на „Дьозием“ — прекъсна го Кортлънд.
— Съжалявам, забравих… Зависи от трафика, около петнайсет минути.
— Сега е шест и десет. Ще поръчам на секретарката ми да те събуди в осем и половина и ще се видим в девет. Почини си.
— Може би е редно да ти разкажа какво стана…
Беше твърде късно, посланикът беше затворил телефона. И много добре, помисли си Латъм. Кортлънд ще иска подробности и ще разтегли разговора. Дру се довлече до леглото, като успя да премести и телефона. Единственото хубаво нещо беше фактът, че ще трябва да прекара известно време, докато възстановят апартамента му, в някой изключително добър хотел, а Вашингтон ще плати сметката.
Белият глайдер се носеше в следобедното небе над долината на Братството. След като се приземи, веднага го покриха със зелен брезент. Плексигласовите куполи на предната и задната кабина рязко се отвориха. От предната изскочи пилот в чисто бял комбинезон, а от задната — много по-възрастният му спътник.
— Komm34 — каза летецът и кимна към един мотоциклет с кош. — Zum Krankenhaus35.
— Да, разбира се — отвърна цивилният на немски, обърна се и извади от самолета черна лекарска чанта. — Предполагам, че доктор Крьогер е тук — добави той и седна в коша, а пилотът се качи на мотоциклета и запали мотора.
— Не мога да ви кажа, сър. Задачата ми е само да ви отведа в клиниката. Не знам никакви имена.
— Тогава забрави, че съм споменал някакво име.
— Нищо не съм чул, майн хер.
Мотоциклетът се стрелна в един от покритите коридори и след като направи няколко завоя, се устреми през долината към северния й край. Там — също покрита със зелен брезент — се намираше една от обичайните едноетажни сгради, но тази беше някак по-различна. Докато повечето сгради представляваха стабилни дървени постройки, тази бе по-тежка, по-масивна — изградена от блокове сгурия, споени с бетон, с огромен комплекс генератори от южната страна. Тяхното ниско и мощно бучене се чуваше постоянно.
— Не ми е позволено да влизам вътре, докторе — каза пилотът и спря мотоциклета пред сивата стоманена врата.
— Знам, млади човече, казаха ми как да процедирам. Между другото, трябва да тръгна утре сутринта, по изгрев. Сигурно знаеш за това.
— Да, така е, сър. Тогава ветровете са най-добри.
— По-лоши не могат и да бъдат.
Докторът слезе от коша; докато вървеше към вратата, мотоциклетът се отдалечи. Той погледна в обектива на камерата, монтирана горе, и натисна кръглото черно копче отдясно на вратата.
— Доктор Ханс Траупман; тук съм по заповед на генерал Фон Шнабе.
Трийсет секунди по-късно вратата се отвори и се появи човек на около четирийсет и пет години, облечен в бяла болнична престилка.
— Хер доктор Траупман, колко се радвам да ви видя пак — ентусиазирано каза той. — Толкова години минаха от лекциите в Нюрнберг! Добре дошли!
— Благодаря, но бих искал да има по-лесен начин да се стигне дотук.
— Планинският път би ви харесал още по-малко, уверявам ви. Трябва да вървите цели мили, а снегът става по-дебел с всеки сто метра. Секретността ни струва скъпо… Елате, пийнете един шнапс и се отпуснете за няколко минути, ще си побъбрим. После ще видите колко сме напреднали. Забележителен напредък, честна дума!
— Нека отложим питиетата за по-късно, а ще си бъбрим, докато разглеждаме — противопостави се гостуващият лекар. — Предстои ми продължителен разговор с Фон Шнабе — това не е особено приятно, а искам да науча колкото може повече и колкото може по-бързо. Той ще иска моята оценка и ще ми търси отговорност.
— Защо аз не участвам в това? — попита по-младият доктор обидено, когато и двамата седнаха в чакалнята на клиниката.
— Фон Шнабе смята, че вие сте твърде ентусиазиран, Герхард. Възхищава се от ентусиазма ви, но не му се доверява.
— Боже мой, кой знае за тази програма повече от мен? Аз я разработих! Моите уважения, Траупман, но аз съм експертът в тази област, а не вие.
— И вие, и аз знаем това, но нашият генерал, който не е медик, не може да го разбере. Аз съм неврохирург и имам известна репутация що се отнася до черепните операции, затова той се доверява на тази репутация, а не на истинския експерт. Така че обяснете ми… Доколкото разбирам, според вас теоретически е възможно да се промени процесът на мислене без наркотици или хипноза — тази теория е донякъде от областта на парапсихологичната научна фантастика, но преди не чак толкова много години така са мислели и за трансплантациите на сърце и черен дроб. Как точно се прави това?
