наблюдение известен брой от аташетата във вашето посолство.
— Освен че представлява груба намеса от страна на правителството-домакин на дипломатическо равнище, какво би могло да ви донесе това? Познавам ги всичките. Те са прилични, трудолюбиви мъже и жени, добре обучени и заслужаващи доверие.
— Не можете да сте напълно сигурен, мосю. Имаме неоспорими доказателства, че тук, в Париж, действа организация, която е предана на неонацисткото движение. Всички данни сочат, че е възможно да съществува централна организация извън Германия, чието значение е също толкова важно, колкото и на тази вътре в страната ви, защото тя може да пренебрегва немските закони и да действа тайно от германците. Освен това е почти сигурно — не ни е известен само конкретният начин на прехвърлянето на средствата — че милиони долари постъпват във фонда на движението през Франция, без съмнение с помощта на тази организация, която съществува вече почти петдесет години. Така че, както виждате, господин посланик, ситуацията прекрачва тесните граници на дипломатическите традиции.
— За да ви позволя това, ще ми е необходимо съгласието на моето правителство.
— Разбира се — съгласи се Моро.
— Информация от финансов характер можете да получите от служител в посолството ни тук, в Париж, за лицата, които подпомагат тези психопати — замислено каза Крайц. — Разбирам какво имате предвид и колко е обезпокоително това… Добре, ще ви дам отговор по-късно през деня.
Хайнрих Крайц се обърна към Дру Латъм:
— Разбира се, моето правителство ще ви компенсира всички нанесени щети, хер Латъм.
— Просто ни осигурете сътрудничеството, от което се нуждаем. Иначе правителството ви ще трябва да понесе отговорност за щети, които никога не би могло да компенсира — каза Дру. — Повторно нанесени щети.
— Той не е тук! — обясняваше по телефона Жизел Вилие. — Мосю Моро от бюро „Дьозием“ беше тук преди четири часа и ни разказа за всичките неща, които са се случили снощи с вас и Анри Бресар, и съпругът ми като че ли се съгласи да не се намесва. Maintenant, Mon Dieu39, знаете какви са актьорите! Във всичко могат да ни убедят, така че и очите, и ушите ни да повярват, дори тогава, когато имат нещо съвсем друго наум!
— Знаете ли къде е? — попита Дру.
— Знам къде не е, мосю! След като Моро си тръгна, той изглеждаше примирен; каза ми, че отива в театъра на репетиция с втория състав. Каза — и преди го е казвал много пъти — че присъствието му на репетиции вдъхва ентусиазъм у по-слабите актьори. Никога не ми е идвало наум да се усъмня. После Анри се обади от „Ке д’Орсе“ и пожела да говори с Жан-Пиер. Аз му казах да се обади в театъра…
— А там го е нямало — прекъсна я Латъм.
— Не само това. Репетицията не е днес, а утре!
— Мислите, че е отишъл да приведе в изпълнение собствените си планове, за които ни разказа снощи?
— Сигурна съм и се боя до смърт.
— Може би не трябва да се страхувате толкова. „Дьозием“ го пази. Следят го навсякъде.
— Вижте, Дру Латъм, приятелю — а аз се надявам, че наистина сте ни приятел…
— Напълно. Повярвайте ми.
— Вие нищо не знаете за талантливите актьори. Те могат да влязат в някоя сграда в нормалния си облик, а после да се появят на улицата като съвсем други хора. Една риза, натъпкана под сакото, торбести панталони, леко променена походка — не дай Боже в сградата да има магазин за дрехи!
— Мислите ли, че Вилие е направил нещо такова?
— Тъкмо затова се страхувам. Когато разговаряхме снощи, решението му бе твърдо — а Жан-Пиер е упорит човек.
— Точно това казах на Бресар, когато ме караше към посолството.
— Знам. Затова Анри настояваше да говори с него и да го убеди да не се забърква в това.
— Ще се посъветвам с Моро.
— Ще ми се обадите пак, нали?
— Разбира се.
Дру затвори телефона в канцеларията си в посолството, потърси номера на бюро „Дьозием“ и се обади на шефа му.
— Латъм се обажда.
— Очаквах да се обадите, мосю. Какво да ви кажа? Загубихме актьора. Много хитър се оказа. Влезе в Халите и бъркотията започна. Толкова щандове — за месо, цветя, пилета, зеленчуци — пълен хаос. Влезе при щандовете за месо и никой от нашите не го видя да излиза от другата страна.
— Търсили са някого, който прилича на него, а той вече е изглеждал другояче. Какво ще правите сега?
— Пуснах отряди да тършуват из най-затънтените улички. Трябва да го намерим.
— Няма да го намерите.
— Защо?
— Защото това е най-добрият актьор на Франция. Но тази вечер той трябва да се появи в театъра. Бъдете там, за Бога, и ако се наложи, поставете го под домашен арест… Ако е още жив…
— Моля ви, не правете предположения…
— Обикалял съм тези улици, Моро… Не мисля, че вие сте ги обикалял. Прекалено сте изискан. Изтънчените ви стратегии нямат нищо общо с парижките канавки, където Вилие вероятно се намира сега.
— Обиждате ни неоснователно. Ние познаваме този град по-добре от всички на света.
— Добре. Тогава идете и го потърсете.
Дру затвори телефона и започна да се чуди на кого друг да се обади, какво още да направи. Мислите му бяха прекъснати от почукване на вратата на канцеларията.
— Влез! — нетърпеливо каза той.
В стаята влезе привлекателна тъмнокоса жена, малко над трийсетте. Носеше големи очила с рогови рамки и дебела папка.
— Извинете, но коя сте вие?
— Името ми е Карин де Врийс, сър. Работя в отдел „Документи и разследвания“.
— Евфемизъм за всички качества от „чувствителна“ до „включително подредена“.
— Не съвсем, мосю Латъм.
— Сигурно сте французойка.
— Всъщност съм фламандка — поправи го жената. Акцентът й беше мек, но можеше да се сбърка. — Както и да е, доста години живях в Париж, включително и докато следвах в Сорбоната.
— Говорите чудесно английски…
— Също така френски, холандски, както и фламандски и волонски диалект, разбира се. И немски — тихо го прекъсна Де Врийс. — Освен това, добре чета на тези езици.
— За това е нужен талант.
— В това няма нищо сложно, освен може би задълбоченото четене, абстракциите и използването на идиоми.
— И тъкмо затова работите в „Документи и разследвания“.
— Разбира се, това беше едно от изискванията.
— Естествено… И какво сте открили за мен?
— Помолихте ни да проучим финансовите закони, да открием вратичките, които могат да съществуват по отношение на чуждестранните инвестиции и да ви предоставим информацията.
— Да видим.
Жената заобиколи бюрото, сложи папката пред Дру и я отвори. В нея имаше куп компютърни разпечатки.
