— Тук има много данни, госпожице Де Врийс. Ще ми трябва седмица, за да ги прегледам, а аз не разполагам с цяла седмица. Светът на висшите финанси не е сред силните ми области.
— О, не, мосю, в по-голямата си част това са откъси от закони, които прилагаме в подкрепа на нашите изводи.
— Мили Боже, това е много повече, отколкото исках. И вие сте събрали всичко това за пет часа?
— Разполагаме с прекрасна апаратура, сър, а и министерството ни съдейства много.
— Не възразиха ли срещу инвазията ни?
— Знаех с кого да се свържа. Той разбра какво целите и защо.
— Така ли?
— Не съм нито глуха, нито сляпа, мосю. Прехвърлят се огромни средства през Швейцария в Германия на тайни, неизвестни лица или банкови сметки, като се използва швейцарската процедура, при която написани на ръка цифри се подлагат на спектрографски анализ
— И какво открихте за идентичността на тези цифри?
— Моментално се предават обратно в Цюрих, Берн или Женева, където са неприкосновени. Няма информация, която да потвърди или да отрече това.
— Явно знаете доста за тези процедури, така ли е?
— Позволете ми да обясня, мосю Латъм. Работех за американците в НАТО. Американските власти ме допускаха до най-строго секретните материали, защото често виждах и чувах неща, които убягваха на американците. Защо ме питате? Нещо друго ли имате предвид?
— Не знам. Може би просто съм смаян от способностите ви — тази папка е ваше дело, нали? Искам да кажа — единствено ваше, прав ли съм? Мога да питам и другите в отдела ви.
— Да — Карин де Врийс заобиколи бавно бюрото и седна срещу Латъм. — Видях молбата ви — беше отбелязана с червено флагче — в папката на шефа на отдела. Отворих я и я проучих. Знаех, че имам необходимата квалификация, за да я изпълня, и я извадих оттам.
— Казахте ли на началника си?
— Не.
Жената помълча, после тихо добави:
— Веднага разбрах, че ще мога да анализирам и разработя информацията по-бързо от всеки друг в отдела. Донесох ви резултата само след пет часа.
— Искате да кажете, че никой друг в отдела не е знаел, че работите по този въпрос, в това число и прекият ви началник?
— Днес той е в Кале, а аз не виждах причина да се обръщам към заместника му.
— Защо не? Не трябваше ли да получите разрешение отгоре? Задачата изисква специално позволение. Точно това означава червеното флагче.
— Казах ви, че американските власти в НАТО ми се доверяваха, вашите специалисти от ФБР в Париж — също. Донесох ви това, което искате; личните ми мотиви не са от значение.
— Разбирам. И аз си имам лични мотиви, което означава, че ще проверя и препроверя всичко в тази папка.
— Ще откриете, че всичко е точно и проверено.
— Надявам се. Благодаря ви, госпожице Де Врийс, това е всичко.
— Позволете ми да ви поправя, сър: не госпожица, а госпожа Де Врийс. Аз съм вдовица. Съпругът ми бе убит в Източен Берлин от ЩАЗИ седмица преди падането на Стената — от ЩАЗИ, мосю. Сменили са си името, но са също толкова ужасни, колкото и най-дивите отряди на Гестапо и Вафен СС. Съпругът ми, Фредерик де Врийс, работеше за американците. Това също можете да проверите и препроверите.
Жената се обърна и излезе от стаята. Латъм смаян видя как тя рязко затвори вратата или по-скоро — затръшна вратата. Той вдигна телефонната слушалка и набра номера на директора по охраната на посолството. След като веднъж преодолее досадната секретарка, която упорито упражнява френския си от колежа, по-лош дори и от неговия — мислеше Дру, — човек може да се добере до шефа на охраната.
— Какво става?
— Коя, по дяволите, е тази Карин де Врийс, Стенли?
— Дар Божи, предоставен ни от натовската пасмина — отвърна Стенли Витковски, ветеран от Армейското разследване, малко над шейсетте, полковник, прехвърлен в Държавния департамент поради изключителните си способности. — Тя е умна, сръчна, има въображение и говори и чете свободно на пет езика. Изпратена ни е от Бога, приятелче.
— Ето това искам да знам. Кой я е изпратил?
— За какво говориш?
— Има малко странни трудови навици. Изпратих в „Разследването“ запечатан документ с червено флагче, а тя без каквото и да било разрешение или заповед го извадила от папката и го обработила сам- самичка.
— С червено флагче? Чудна работа! Тя много добре знае, че щом има флагче, трябва да се подпишат шефът на отдела и заместникът му.
— Точно за това си мислех. А аз съм параноик на тема изтичане и фалшифициране на информация, когато става дума за тази операция. Кой я е изпратил тук?
— Остави, Дру. Помолила е да я изпратят в Париж, а генералният директор и всички около него смятат, че е направо чисто злато.
— Има и чисто, и фалшиво злато, Стан. Тя се намесва в разни неща, прехвърля допустимите граници и аз искам да знам как и защо.
— Имаш ли някакво предположение?
— Имам. Става въпрос за новите гадни типове, които се навъдиха из Германия.
— Не ми помагаш кой знае колко.
— Тя казва, че мъжът й бил убит от ЩАЗИ в Източен Берлин. Можеш ли да го провериш?
— Да, по дяволите, дори лично! Аз бях изпратен от едната страна на Стената и работата ми беше по цял ден да се бъхтя, за да се свържа с нашите хора от другата страна. Фреди де Врийс беше млад специалист по внедряването, хитър като лисица. Не му провървя на горкото момче — хванаха го само няколко дни, преди ЩАЗИ да стане история.
— В такъв случай тя има законното право сериозно — дори до вманиачаване — да се интересува от събитията в Германия.
— Естествено. Знаеш ли къде отидоха повечето от ЩАЗИ след падането на Стената?
— Къде?
— Право в ядрото на скиновете, при тия проклети нацисти… О, като стана дума за Фреди де Врийс, той работеше с брат ти Хари. Знам това, защото моето управление държеше връзка и с двамата. Хари не само беше разстроен, а направо побесня, когато научи за Фреди. Той му беше нещо като по-малко братче, все едно това да беше станало с теб.
— Благодаря ти, Стенли. Мисля, че съм направил глупава грешка. Но въпреки това има едно-две бели петна, които трябва да се запълнят.
— Какво искаш да кажеш?
— Откъде госпожа Де Врийс знае за мен?
В полумрака на залязващото слънце Жан-Пиер Вилие вървеше с неузнаваемо лице; носът му беше двойно по-голям от истинския, клепачите — също толкова подути. Той се клатушкаше из тъмната уличка на Монпарнас. По калдъръма тук-таме се бяха проснали пияници, опрели гърбове в стените. Едни лежаха отпуснати, други се бяха свили като зародиши. Вилие тананикаше нечленоразделно като истински алкохолик.
— Ecoutez, ecoutez — attention, mes amis!40 Чух нещичко за нашия скъп приятел Жодел — някой интересува ли се, или си приказвам ей-тъй, на вятъра?
— Жодел е смахнат! — обади се един глас отляво.
— Все ще ни докара някоя беля! — извикаха отдясно. — Кажи му да върви по дяволите!
