— Трябва да намеря някой негов приятел, той ми каза, че било важно.
— Тръгни по северните кейове на Сена! Там той спи и краде най-добре.
Жан-Пиер се запъти към Ке дьо Тюйлери, като се спираше на всяка тъмна уличка и алея.
— Старият Жодел е свиня! На никого не дава от виното си!
— Разправя, че имал важни приятели — ама къде са те?
— Разправя, че оня, големият актьор, му бил син! Ама че лайно!
— Аз съм пиянде и вече хич не ми пука, не ходя да досаждам на приятелите си с лъжи!
По-късно, когато стигна товарните кейове над Пон Д’Алма, Вилие чу първите окуражителни думи от една изоставена старица.
— Жодел е луд, разбира се, но винаги е мил с мен. Носи ми цветя — естествено, крадени — и ме нарича голяма актриса. Представяте ли си?
— Да, мадам. Вярвам, че е искрен.
— Тогава и ти си смахнат като него.
— Сигурно, защото вие сте чудесна жена.
— Аййй! Очите ти! Като сини облаци в небето! Ти си неговият призрак!
— Той мъртъв ли е?
— Кой знае! А ти кой си?
Накрая, часове по-късно, когато слънцето се скри зад високите сгради на „Токадеро“, в друга уличка, много по-мрачна от предишните, той чу как някой изкрещя:
— Кой говори за моя приятел Жодел?
— Аз! — викна в отговор Вилие и потъна навътре в мрака на тясната уличка. — Ти негов приятел ли си? — попита той, като коленичи до свития, раздърпан просяк. — Трябва да намеря Жодел — продължи Жан-Пиер — и ще платя на всеки, който ми помогне! Ето, виж! Петдесет франка!
— Отдавна не съм виждал петдесет франка накуп.
— Сега нали ги виждаш. Къде е Жодел, къде е отишъл?
— О, той каза, че е тайна…
— Но на теб ти е казал.
— Да, ние бяхме като братя…
— Аз съм негов син. Кажи ми.
— В долината на Лоара. При някакъв страшен човек в долината на Лоара, това е всичко, което знам — прошепна голтакът. — Никой не знае кой е този човек.
В светлината на края на улицата изведнъж изникна един силует. Беше мъж на ръст колкото Жан-Пиер, ако актьорът не се прегърбваше както сега.
— Защо разпитваш за стария Жодел? — обади се натрапникът.
— Трябва да го намеря, господине — отвърна Вилие с пресипнал, треперещ глас. — Дължи ми пари, нали разбирате, и вече от три дни го търся.
— Боя се, че няма да си върнеш дълга. Не четеш ли вестници?
— Защо да харча пари и да чета за неща, които не ме засягат? Мога да се посмея над комикса в някой изхвърлен вестник от вчера или пък от миналата седмица.
— Един стар скитник, когото са идентифицирали като Жодел, се е гръмнал снощи в театъра.
— Ах, това копеле! Дължеше ми седем франка!
— Кой си ти, старче? — попита натрапникът. Той се приближи до Жан-Пиер и започна да го разглежда на слабата светлина от улицата.
— Аз съм Огюст Реноар, рисувам картини. Понякога съм Моне, често пъти — холандецът Рембранд. Напролет предпочитам да съм Жорж Сьора; през зимата — сакатият Тулуз Лотрек от пищните бордеи. Музеите са чудесно място, когато е студено и вали.
— Ама и ти си един стар глупак!
Мъжът се обърна и закрачи по улицата. Вилие бързо закуцука след него.
— Мосю! — извика актьорът.
— Какво? — човекът се спря.
— Понеже вие ми съобщихте тая ужасна новина, мисля, че вие трябва да ми платите седемте франка.
— Защо? Ама че логика!
— Вие ми откраднахте надеждата.
— Какво съм откраднал?
— Моята надежда, очакванията ми. Не съм ви питал за Жодел, вие сам ми заговорихте за него. Откъде разбрахте, че го търся?
— Преди малко крещеше името му.
— И с това тривиално извинение се намесвате в живота ми и унищожавате моите надежди? Може би трябва да попитам вие кой сте, мосю! Доста богато сте облечен, за да познавате моя приятел Жодел — тоя кучи син! Какъв ви е Жодел? Защо сте дошъл тук?
— Ти си побъркан — каза човекът и бръкна в джоба си. — На ти двайсет франка и извинявай, че съм ти се намесил в живота.
— О, благодаря, господине, благодаря!
Жан-Пиер изчака, докато странният непознат стигне до осветения тротоар, после се затича по уличката и надникна зад ъгъла: човекът се приближаваше към една кола, паркирана до бордюра двайсет метра нагоре по улицата. Вилие отново се престори на полусмахнат парижки скитник и се заклатушка по тротоара; подскачаше като гърбав дворцов шут и крещеше на благодетеля си:
— Бог да ви благослови и светият Исус да ви закриля, мосю! Нека славата на светлия рай да ви…
— Върви по дяволите и ме остави на мира, стар уличен пияница!
О, без съмнение, това и ще направя! — мислеше си Жан-Пиер, докато разглеждаше номера на потеглящото „Пежо“.
Беше късен следобед, когато Латъм — за втори път през последните осемнайсет часа — слезе с асансьора в сутерена на посолството, но този път не тръгна към залата за свръзка, а към Светая Светих — „Документи и разследване“. Отдясно на стоманената врата, зад едно бюро, седеше пазач във флотска униформа. Той позна Дру и се усмихна.
— Как е времето горе, господин Латъм?
— Не толкова прохладно и приятно като при вас, сержант, но вие сигурно разполагате с най-скъпата климатична инсталация.
— Тук долу сме много изнежени. Къде искате да влезете — в нашата зала на тайните или при хард- порното?
— Мръсни филми ли прожектират?
— Билетът е сто франка, но мога да ви пусна без пари.
— Винаги съм разчитал на морската пехота.
— Като стана дума за това, момчетата от взвода искат да ви благодарят за безплатните куверти, които ни уредихте в онова кафене в Грьонел.
— Удоволствието е изцяло мое. Човек никога не знае кога може да му се прииска да гледа някой мръсен филм… Всъщност собствениците на онова кафене са ми стари приятели, а вашето присъствие там поуспокои някои не съвсем привлекателни редовни клиенти.
— Да, нали ни предупредихте. Така се бяхме издокарали, все едно ще играем в оперета или нещо такова.
— Сержант — прекъсна го Дру и го погледна изпитателно. — Познавате ли някоя си Карин де Врийс от вашия отдел?
— Само на „здравей-здрасти“ сме — толкова я познавам. Наистина, изглежда хубава, но ми се струва, че иска да го скрие. Тези нейни очила тежат поне пет паунда, а тъмните й дрехи определено не са парижка мода.
