— Нова ли е?
— От около четири месеца е тук. Прехвърлиха я от НАТО. Казват, че била доста потайна, криела всичко в себе си, нали разбирате какво имам предвид?
— Струва ми се, че да… Добре, пазителю на свещените ключове, пусни ме на първия ред.
— Всъщност, стаята й е в първия коридор, третата врата отдясно. Името й е написано на вратата.
— Да не си надничал вътре?
— Прав сте, по дяволите. Когато тази врата е заключена, надзираваме мястото всяка нощ и държим ръце на пистолетите — в случай, че се появят неканени натрапници.
— Ах, вие от тайните служби трябва да се снимате във филми — не в мръсни, де.
— В какви например? Вечеря с всичките му блюда и всичкото вино, което можем да изпием на тринайсет поръчки… И някой нервозен собственик, който непрекъснато да търчи наляво-надясно и да разправя на всеки, че сме му най-близките приятели, а може и неговите американски роднини, готови да се появят с базуки в кръчмата му, веднага щом ги повика, когато и да изпадне в беда? Някой остросюжетен сценарий за смелчаги ли имате предвид?
— Едно безобидно и невинно предложение от пламенен обожател на Корпуса.
— Носът ви расте, господин Пинокио.
— Скъсахте ми билета. Пуснете ме, моля.
Морският пехотинец натисна едно копче на бюрото си. Откъм стоманената врата се чу остро изщракване.
— Заповядайте в двореца на Магьосника, сър.
Латъм влезе и потъна в тихото непрестанно бръмчене на компютрите. „Документи и разследване“ се състоеше от безкрайни коридори с канцеларии от двете страни на централния коридор; както и в центъра за свръзка, всичко беше бяло, стерилно, осветено от неонови тръби. Дру сви надясно и тръгна към третата врата. В горната й част по средата имаше черна пластмасова табелка с бял надпис върху нея: „МАДАМ ДЕ ВРИЙС“. Не „Мадмоазел“, а „Мадам“. Вдовицата Де Врийс трябваше да отговори на няколко въпроса относно Хари Латъм и брат му Дру. Той почука.
— Влез! — обади се глас отвътре. Латъм отвори вратата и видя изуменото лице на Карин Де Врийс насреща; тя седеше зад бюрото си до стената отляво.
— Не ви очаквах, мосю — каза Де Врийс и в гласа й прозвуча страх. — Извинете ме за грубостта. Не биваше да си тръгвам по този начин.
— Не ме разбрахте правилно, госпожа. Аз съм този, който трябва да се извини. Говорих с Витковски…
— О, да, полковникът…
— Тъкмо за това трябва да поговорим.
— Трябваше да се сетя — прекъсна го тя. — Добре, ще поговорим, мосю Латъм, но не тук. Някъде другаде.
— Защо? Прегледах всичко, което ми дадохте: то не е добро — то е изключително! Аз не разбирам от приходи и разходи, но вие толкова ясно сте обяснила всичко.
— Благодаря. Все пак сте дошъл тук по друга причина, нали?
— Какво имате предвид?
— Има едно кафене на „Габриел“, шест пресечки на изток оттук — „Льо Сабр д’Орлеан“. Малко е и не е много посещавано. Елате там след четирийсет и пет минути. Ще бъда в крайното сепаре.
— Не разбирам.
— Ще разберете.
Точно четирийсет и седем минути по-късно Дру влезе в малкото запуснато кафене на булевард „Габриел“. Полумракът вътре го накара да примига; малко се изненада от допотопната обстановка в един от най-скъпите райони на града. Той откри Карин де Врийс точно където беше казала — в последното сепаре.
— Ама че дупка — прошепна той, докато сядаше срещу нея.
— L’obstination du Francais41 — обясни де Врийс. — И няма нужда да говорите толкова тихо. Тук не би могъл да ни чуе нито един порядъчен човек.
— А кой е въпросният инат?
— Собственикът. Предлагали са му много пари за този имот, но отказва да го продаде. Той е богат, а мястото е собственост на семейството му от години — много преди той да забогатее. Държи го, за да назначава роднини на работа — ето че се задава един от тях. Не се стряскайте.
Един очевидно пиян възрастен келнер се приближи до масата с несигурна крачка.
— Какво ще обичате? Ядене нямаме — изрече той на един дъх.
— Шотландско уиски, моля — отвърна Латъм на френски.
— Днеска няма шотландско — оригна се келнерът. — Имаме чудесен избор на бели вина и някакъв японски боклук, на който му викат уиски.
— Добре, тогава бяло вино. „Шабли“, ако имате.
— Бяло ще е.
— За мен същото — обади се Карин де Врийс.
Келнерът се повлече между масите и тя продължи:
— Сега виждате защо не е посещавано.
— Не би трябвало изобщо да съществува… А сега да поговорим. Съпругът ви е работил с брат ми в Източен Берлин.
— Да.
— Само това ли ще ми кажете? „Да“?
— Полковникът ви е разказал. Не знаех, че сте тук, в Париж, когато помолих да ме прехвърлят. Когато разбрах, останах изумена; знаех, че този разговор между нас е неизбежен.
— Искала сте да ви прехвърлят заради мен?
— Вие сте брат на Хари Латъм — човек, когото и Фредерик, и аз считахме за много добър приятел.
— Толкова добре ли познавате Хари?
— Фреди работеше за него, макар че това не беше уредено на хартия.
— На онези места нищо не се урежда на хартия.
— Имах предвид, че дори хората на Хари, а още по-малко полковник Витковски и неговата армия, не знаеха, че Хари е началник на моя съпруг. Нямаше и намек за връзката им на онова „място“, както вие го нарекохте — абсолютно нищо.
— Но Витковски ми каза, че са работили заедно.
— На една и съща страна, но не като началник и подчинен. Не мисля, че изобщо някой го е подозирал.
— Толкова жизнено важно ли е било да се пази в тайна, дори и от нашите началници?
— Да.
— Защо?
— Заради работата, която Фредерик вършеше за Хари — с желание и ентусиазъм. Ако някои от тези неща стигнеха до американците, последствията биха били ужасни.
— Нито една от страните не беше напълно почтена, а от време на време и двете бяха направо отвратителни, по дяволите. Това беше едно обратно qui pro quo42 — и заради какво?
— Мисля, че заради убийствата — до този извод стигнах.
— И двамата сме убивали…
— Може би това е заради известността на много от убитите — трескаво го прекъсна Карин де Врийс. Очите й бяха широко отворени, почти умоляващи. — Доколкото разбирам, известен брой от убитите са били високопоставени лица. Германци, фаворизирани от Москва, лидери, които докладват директно в Кремъл. Може да се направи един такъв паралел: все едно, ако кметовете на най-големите ви градове или
